"и Сина" - Filioque

За VIII член от Символа на Вярата - "И в Духа Светаго, Господа Животворящия, който от Отца (и Сина) изхожда"

Основи на неразбирателството

Един от основните спорове между Източноправославната и Католическата църква и до ден днешен е въпросът за т. нар. Филиокве, Filioque (лат. "Filio" - "Син" ; "que" - "и", "заедно с"). Според източноправославните следният канон от Третия Вселенски събор в Ефес през 431г. заклеймява добавката, направена през 589г. на поместния събор в Толедо "...който от Отца и Сина изхожда...":
Канон VII: "Светият събор постановява, че на никого не може да бъде позволено да предлага различен Символ на вярата или, в какъвто и да било случай, да пише или съставя друг, освен този, създаден от Светите Отци, събрали се в Никея... За тези, които се осмеляват да създават различен Символ на вярата или да представят друг, или да предложат друг на тези, които искат да се завърнат към признаване на истината, били те гърци или евреи, или били те членове на която и да било ерес, те, били те епископи или свещеници, да бъдат лишени като епископи от своите епископии, и като свещеници от своето свещенство; a ако са енориаши, да бъдат отлъчени."
Свети Кирил Александрийски, който председателства Събора, казва на същия този събор:
"Ние забраняваме каквито и да било промени в Символа на вярата, съставен от Светите Отци от Никея. Ние не позволяваме на себе си или на когото и да било друг да променя или пропуска една дума или сричка от този Символ."

На пръв поглед и без познаване на историческата епоха тези постановления на събора в Ефес изглежда напълно заклеймяват добавката "и Сина". Най-напред обаче нека отбележим как в тези два цитата има забрана не към добавки към Символа на вярата от Вселенския събор в Константинопол (381г.), но към добавки към Символа на вярата "...създаден от Светите Отци, събрали се в Никея". Никейският Символ на вярата споменава единствено "[Ние вярваме] в Светия Дух..." (следвано от анатема срещу арианската ерес) без да пояснява от Кого изхожда Светият Дух. Т.е., ако искаме да навлизаме в технически детайли, както правят повечето източноправославни, позоваващи се на VII Канон на събора в Ефес с цел да отхвърлят легитимността на "и Сина", то тогава трябва да заключим, че VII Канон заклеймява и Константинополския Символ на Вярата, тъй като и той представлява добавка към създадения в Никея Символ на вярата.


Историческите обстоятелства

Тук отново, освен другите причини за неразбирателствата, трябва да вземем предвид и историческите обстоятелства. В ранната църква има три патриаршии - Рим, Александрия и Антиохия. Тези три патриархата са основани от свети Апостол Петър (или по негово поръчение, какъвто е случаят с патриаршията на Александрия, основана от свети апостол и евангелист Марк по наставленията на свети апостол Петър), а патриарсите им са били наричани още папа на Рим, папа на Александрия и папа на Антиохия. Известна и приемана е била също йерархията на тези три патриаршии, като първата и върховна власт е принадлежала на Рим, втората - на Александрия, а третата - на Антиохия. Т.нар. "древна триархия".

Когато през 330г. император Константин I (306(324)-337 г.) прави Византион (Константинопол, Цариград, Истанбул) "Нови Рим", той смята за подобаващо неговият епископ да стане първи по власт след Римския папа, който е епископ на Древния Рим. Скоро след преместването на столицата на империята в Константинопол епископът ѝ е произведен в чин архиепископ.
Съборът в Константинопол през 381г., макар и значително по-късно признат като вселенски, е организиран и проведен като поместен събор на Източната църква. На него не присъстват представители на Западната Църква, но и Александрийската църква - патриаршеският престол с втората по важност власт в църква - е силно отчуждена. Съборът обявява в своя III Канон, че "Епископът на Константинопол ще има първенство по чест след Епископа на Рим, тъй като това е Новият Рим." Тоест, по чисто политически причини, нямащи нищо общо с вярата, Църквата, апостолското и светоотческото преданието, византийската църква прави опит да си присвои втората власт в йерархията на Църквата, измествайки двете древни апостолически патриаршии на Антиохия и Александрия, лишавайки Александрия от нейната традиционна позиция на първенство в Източната църква (прерогатив, гарантиран от VI Канон на Събора в Никея) и да направи Константинопол първи по власт патриаршески престол след Рим.
Но защо е важно да бъде посочен този факт? Защото той дава исторически контекст на събитията и подчертава, че Вселенският събор в Ефес през 431г., председателстван от тогавашния патриарх на Александрия, не може да има предвид Символа на вярата от Константинопол от 381г. Нека вземем предвид историческия развой на събитията:
325г. - Съборът в Никея, Вселенски събор, на който присъстват представители на Изтока и Запада, съставя се оригиналния Никейски Символ на Вярата.
381г. - Първият Събор в Константинопол, поместен събор на Източната църква, на който присъстват около 150 православни и 36 епископи-еретици (поддръжници на арианската и македонската ереси) само от Източната църква, свикан за да възстанови Никейското православие в Източната империя. Този събор преправя Никейския Символ на Вярата и добавя частта за източника на Светия Дух. На този събор също се поставя под въпрос авторитета на Александрия - ход, отхвърлен и от Александрия, и от Рим.
431г. - Съборът в Ефес, Вселенски събор, на който присъстват представители на Изтока и Запада, председателстван от патриарха на Александрия като упълномощен представител на Римския папа, издава декрет да не се правят добавки "към Никея" (т.е., към Символа на Вярата, съставен на Първия Вселенски събор в Никея).
451г. - Четвърти Вселенски събор в Халкидон. Първият събор в Константинопол е признат за Втори Вселенски, като се приемат само първите четири канона от този събор (понеже само тях ратифицира по-рано Римският престол и така ги въвежда в сила вселенскому). Съборът има общо 16 сесии, състояли се между 8 октомври и 1 ноември. На този събор, по време на 15-тата и 16-тата сесия, проведени на 31 октомври и 1 ноември, е вмъкнато известното 28-мо правило, според което константинополският епископ трябва да бъде признат за патриарх - "втори по положение и власт след епископа на Рим". Константинополският епископ е направен патриарх заради факта, че "град Константинопол е удостоен с привилегията да има свой император и сенат, и затова и неговият епископ трябва да има специални прерогативи", което е политическа причина. Всички три древни патриаршии в Църквата - Рим, Александрия и Антиохия - са патриаршии поради факта, че са основани от свети апостол Петър или по негово поръчение, а Константинопол е патриаршия по императорски причини. Йерусалим има своя патриаршия по чест (също с императорски указ), тъй като по Светите земи е проповядвал, приел кръстна смърт и възкръснал нашият Господ Иисус Христос. Папските легати протестират срещу 28 канон, тъй като свети папа Лъв I (440-461г.) не им делегира правото да одобряват подобна стъпка и тъй като това нарушава прерогативите на патриаршиите на Александрия, Антиохия и дори на Йерусалим, които остават с по-малка власт и влияние от новия патриархат на Константинопол, което противоречи на каноните на Първия вселенски събор в Никея през 325г. След приключване на заседанията съборът пише писмо до папа св. Лъв Велики, в което го уведомява за случилото се на събора, благодари за изложението на вярата, съдържащо се в писмото на папата до събора, и го моли за ратификация на 28-мо правило. Подобни писма до папа Лъв пишат и император Маркиан, както и константинополският архиепископ св. Анатолий. В отговор папа Лъв протестира много активно, анулира правилото и го обявява за недействително, тъй като противоречи на каноните и преданието. Той пише още няколко подобни писма до император Маркиан, до императрица Пулхерия, и до своя събрат Анатолий (последният в отговор изпраща до Рим извинително писмо и хвърля вината върху столичния клир). Римският владика ратифицира всички декрети на събора, които се отнасят до вярата. По този начин първите шест заседания на събора са смятани за Вселенски, откъдето и самият събор бива причислен към вселенските. Император Маркиан от своя страна издава няколко едикта (на 7 февруари, 13 март и 28 юли 452г.), с които потвърждава всички канони на събора в Халкидон и забранява по-нататъшно обсъждане на въпроси, отнасящи се до вярата. Въпреки многото противоречия, след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, вече започва да се говори за константинополския епископ като за патриарх.

Взимайки предвид историческия развой на събитията, очевидно е било намерението на VII Канон на Събора в Ефес. Защото, когато на събора се споменава за Символа "от Никея", се има предвид точно това - Символът на Вярата от Вселенския събор в Никея през 325г. Това е бил и Символът на Вярата, използван по това време в цялата Западна църква, която е участвала на събора в Никея, но не и на събора в Константинопол. Тогава съборът в Константинопол все още е бил смятан за поместен на Източната църква. И макар до 341г. новият Символ на Вярата да е бил въведен в много Източни църкви (и дори в Александрийската), този Символ на Вярата не е бил приеман за Символ с вселенски авторитет. Вместо това, за свети Кирил и неговите колеги от Събора в Ефес, последният събор, на който е била представена цялата църква, събор, притежаващ истински вселенски авторитет, е бил Съборът в Никея през 325г. По време на тогавашния Втори Вселенски събор в Ефес, на 22 юни 431 г., бил прочетен именно Символът на Вярата, съставен в Никея през 325г., а не версията от събора в Константинопол. Още повече, когато свети Кирил цитира Символа на Вярата в своето Послание XVII, той цитира оригиналният Символ на вярата от събора в Никея, не версията от Константинопол.
Защо е важен този факт? За да можем да покажем ясно, че единственият Символ на Вярата, приет в цялата църква през V век, е този от събора в Никея. Вторият важен факт е, че върховната власт в църквата тогава и до ден днешен принадлежи на Римския Папа. Потвърждение за това са и думите на свети Методий, брат на свети Кирил, славянските първосветители, който ок. 865г. пише:

 

"Заради неговото първенство, от Римския Понтиф не се изисква да присъства на Вселенските събори, но без неговото участие, изявено чрез изпращането на негови подчинени, всеки един Вселенски събор е недействителен, защото той [или неговите представители – б. пр.] е този, който председателства събора." (свети Методий, по Н. Брянчанинов, Руската църква (1931г.), 46, цитиран от Бътлър, "Църква и непогрешимост", 210)

Както ясно се вижда от този цитат (и от много други цитати на Светите отци на църквата - по-подробно този въпрос е разгледан в темите за римския папа), не е вярно твърдението на източноправославните, че върховната власт в църквата винаги е принадлежала на Вселенските събори. Върховната власт и последната дума по всички въпроси, особено тези за доктрината, винаги е принадлежала на римския патриарх и без неговото присъствие (или присъствието на негови легати) дори самите Вселенски събори не са били смятани за валидни. Тоест, папата не е бил длъжен да се подчини на събора, да приеме и въведе в употреба Символа на Вярата, съставен на събора в Константинопол, още повече, че до признаването му за Вселенски събор през 451г. по време на Четвъртия Вселенски събор в Халкидон, това е бил най-обикновен поместен събор. И до днес този събор често бива смятан за единствения "невселенски" събор измежду Вселенските събори, тъй като Папа Дамаск I (или негови представители) не присъства на събора.
Напълно погрешно е също да се твърди, че "и Сина" е една от основните причини за Великата Схизма и за отделянето на Източните църкви от Католическата. Добавката "и Сина" е направена през 589г. на Третия събор в Толедо, а Великата Схизма, както е известно от историята, е от 1054г. Тоест, "и Сина", 5 века след Събора в Толедо, се използва от Източната църква като претекст, за да бъдат оправдани политическите интриги на Константинополския патриарх и борбата му за първенство в църквата. Както съвсем правилно отбелязва един гръцки източноправославен богослов:

 

"В продължение на векове поместните църкви са съществували съвместно без "и Сина" да създава проблеми между тях, докато църковните събития не връщат този въпрос на дневен ред при патриарх Фотий, но и това не води до схизма, и през 1054г. проблемът за Филиоквето бил латентен, спящ. След Великата Схизма този въпрос бил повдигнат отново и значимостта на въпроса била преувеличена с цел оправдаване на Схизмата."

По-късно (след Четвъртия Вселенски събор в Халкидон през 451г.), съборът в Константинопол бива признат за Втори Вселенски събор. И тук, разбира се, последната дума принадлежи на римския папа.
Постановленията на събора в Константинопол от 381г. не са достигнали до нас. За тях знаем от църковните историци Сократ, Созомен и Теодорит. Гръцката църква признава седем канона от този събор, но най-старите документи на латински език посочват само четири канона. Другите три канона вероятно са били добавени по-късно.

Езиковият проблем и filioque-то

Около 451г., след Четвъртия Вселенски събор, постепенно и Западната църква започва да използва новата версия на Символа на Вярата, съставена в Константинопол. Преводът на Символа на Вярата от гръцки на латински обаче става причина за началото на продължаващите и до днес неразбирателства между Източната и Западната църкви.

Основна причина за неразбирателствата се оказват разликите между гръцкия и латинския езици. Когато Символът на вярата, съставен в Константинопол, бива преведен от гръцки на латински, гръцката дума ἐκπορεύομαι/εκπορεύσεις (изхожда - τὸ ἐκ τοῦ Πατρὸς ἐκπορευόμενον "ek tou Patros ekporeuomenon") бива преведена на латински като procedit (ex Patre procedentum) - термин, който, за разлика от гръцкия, не предполага наличието само на един източник или причина.

И това е единственият естествен превод на гръцкия израз, тъй като този израз от Символа на Вярата се позовава (според отците от Константинопол и кападокийците преди тях) на Евангелие от Йоана 15:26, което гласи:

"Духът на истината, който изхожда от Отца"

На гръцки това е написано като "para tou Patros ekporeutai". Но в латинския превод на Библията на свети Йероним (т. нар. Вулгата), както и в най-ранните преводи на латински на Евангелието на свети Йоан, това винаги бива преведено като "qui a Patre procedit".

През 589г., на Третия събор в Толедо, крал Рекаред се отрича от Арианската ерес и приема православието. На този събор, с цел борба с арианската ерес, бива добавена клаузата "и Сина". Западните епископи не са имали намерение да променят смисъла, влаган от гърците в Символа на Вярата (т.е., първоначалният смисъл, който са имали предвид отците от Константинопол), защото този първоначален смисъл не им е бил известен. Всъщност това, което Западът е искал да направи, е било да уточни за какво се отнася латинският термин procedit или за какво би могъл да се отнася според западното православно разбиране. И, взимайки предвид различния смисъл на латинското procedit и гръцкото εκπορεύσεις, това е означавало, че е било възможно (за Запада) да подчертае различна, еднакво православна истина за произхода на Светия Дух от тази, която са имали предвид отците от Константинопол.

Важно е също да се отбележи, че нито съборът в Толедо, нито който и да било римски декрет, подкрепящ Толедо или добавката, не е отричал първоначалния гръцки смисъл на Символа на Вярата. Напротив, самият събор в Толедо изрича анатема за всички, които отричат ученията на събора в Константинопол, приети от Римокатолическата църква, и на всички други Вселенски събори. Западната църква също така не обръща гръб на първоначално заложения смисъл на думата изхожда. Тя учи и винаги е учила, че Отец, и само и единствено Отец е Източникът и Причината (Aition) на Светия Дух - тоест, официалното учение на събора в Константинопол. Дори свети Августин често превръщан в интелектуална изкупителна жертва от някои източноправославни (които твърдят, че целият проблем с и Сина се базира на предполагаемо погрешно богословие на свети Августин, който е един от Отците на църквата и е почитан като светец и от Източноправославната църква), ясно учи, че Светият Дух изхожда от Отца "principaliter" - тоест, като принцип (De Trinitate XV, 25, 47, PL 42, 1094-1095). Явно е, че няма противоречие между свети Августин и кападокийците или отците от Константинопол по този въпрос. И гръцкият изток, и латинският запад изповядват и винаги са изповядвали, че само Отец е Източникът (Aition) или Причината (Principium) и на Сина, и на Светия Дух.

Следователно Католическата църква не отрича Константинополския Символ на вярата както е бил замислен той. Затова във Византийските Католически църкви, които са в общение с римския папа, Символът на вярата на гръцки език се изповядва без и Сина, и затова дори римокатолиците могат да казват Символа на вярата без и Сина, когато взимат участие във византийска католическа или в източноправославна литургия. Точно затова римокатолиците не приемат добавянето на клаузата καὶ τὸ Υἱῷ (и Сина) към израза ἐκ τοῦ Πατρὸς ἐκπορευόμενον на гръцки език, дори когато става дума за Символа на вярата в латински католически общности, говорещи на гръцки език. Ако се използва гръцката дума εκπορεύσεις, то употребата ѝ наистина би била неправилна и дори еретична, заради значението на тази дума в гръцкия език. Нито Изтокът, нито Западът вярват, че Духът изхожда "от Отца и от Сина" като от два отделни източника или причини (aitia). Единственият Първоизточник (Aition) е само и единствено Бог Отец.

Какво означава в действителност "и Сина"

Но ако Западната църква е съгласна с Източната за това, че Духът изхожда само от Отца, тогава какво има тя предвид, когато казва, че Духът изхожда "от Отца и Сина"? Много просто, имайки се предвид изолацията на Запада от оригинално заложеният смисъл в Константинополския Символ на вярата на гръцки език. Западът се е опитал да изрази еднакво валидна истина, но отделна и паралелна на първоначално заложената в гръцкия текст. Защото, когато Западът говори за Духа като изхождащ от Отца и Сина, той има предвид нещо съвсем различно от единствения източник (aitia) на Светия Дух.

Основен момент в този проблем е фактът, че докато в гръцкия език εκπορεύσεις само по себе си е достатъчно ясно, то латинското procedit изисква не само Източник, от който да изхожда Духът, но и води до нуждата от пояснение към какво или чрез какво изхожда. Това идва от езиковите особености на латинския език, в който думата procedit не е самодостатъчна и има нужда от допълнителни обяснения. Това води и до неправилно тълкуване на Константинополския символ на вярата след превода му на латински език, което впоследствие налага добавянето на "и Сина" с цел предотвратяване появата на нови ереси. В латинския език procedit изисква наличието не само на източник, от където да се изхожда, но и на средство, чрез което да се изхожда.

Отците на ранната църква, латини и гърци, са вярвали в едно и също, казвайки, че Светият Дух изхожда от Отца и Сина (в смисъла на латинското procedit и гръцкото προϊέναι (proienai), за разлика от вече споменатото гръцко εκπορεύσεις) или от Отца чрез Сина.

Тези два израза означават едно и също, защото всичко, което има Синът, е от Отца. Изхождането на Духа от Сина е нещо, което Синът е получил от Отца. Затова произходът (източникът), от който изхожда Светият Дух, е Отец, но става чрез Сина.

Библейски цитати, подкрепящи латинския смисъл на “и Сина”

В следните три стиха Светият Дух е наречен Дух Христов:

Послание на свети апостол Павла до Галатяни 4:6:

"А понеже вие сте синове, Бог изпрати в сърцата ви Духа на Своя Син, Който Дух вика: Авва, сиреч, Отче!"

Послание на свети апостол Павла до Римляни 8:9:

"Вие живеете не по плът, а по дух, само ако Духът Божий живее във вас. Ако пък някой няма Духа на Христа, той не е Христов."

Послание на свети апостол Павла до Филипяни 1:19:

"защото зная, че това ще ми послужи за спасение с вашата молитва и чрез съдействие на Духа Иисус Христосов,..."

В следните стихове се говори за Светия Дух, изпратен от Сина, или който от Отца чрез Сина изхожда:

Евангелие от Йоана 14:16:

"И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг Утешител, за да пребъдва с вас вовеки,..."

Евангелие от Йоана 16:7:

"Аз обаче ви казвам истината: за вас е по-добре Аз да си замина; защото, ако не замина, Утешителят няма да дойде при вас; ако ли замина, ще ви Го пратя;"

Евангелие от Йоана 20:22:

"И като рече това, духна и им казва: приемете Духа Светаго."

Евангелие от Лука 24:49:

"и Аз ще изпратя обещанието на Отца Ми върху вас; а вие стойте в град Иерусалим, докле се облечете в сила отгоре."

Послание на свети апостол Павла до Тита 3:6:

"Когото изобилно изля върху нас чрез Иисуса Христа, нашия Спасител,..."

Деяния на светите Апостоли 2:33:

"И така, Той, след като биде възнесен с Божията десница и прие от Отца обещанието на Светаго Духа, изля това, що вие сега виждате и чувате."

Накрая, нека разгледаме следния стих:

Евангелие от Йоана 16:13-15:

"А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето. Той Мене ще прослави, защото от Моето ще вземе и ще ви възвести. Всичко, що има Отец, е Мое; затова казах, че от Моето ще вземе и ще ви възвести."

Тук трябва да бъдат взети предвид две неща. Първо, Синът има всичко, което има и Отец, и Той се уподобява на Отца, бидейки Източник, от който изхожда Светият Дух. Второ, Светият Дух "от Моето ще вземе", според думите на Сина; но изхождането е единственият възможен начин, който не предполага зависимост на Сина от Отца, или по-ниско положение на Сина спрямо Отца. С други думи, Светият Дух изхожда от Сина.

Единственото противоречие може да възникне от следния цитат, който източноправославните привеждат за онтологичното изхождение на Духа само от Отца:

Евангелие от Йоана 15:26:

"И кога дойде Утешителят, Когото Аз ще ви изпратя от Отца, Духът на истината, който изхожда от Отца, Той ще свидетелствува за Мене.”
Но, първо, нашият Господ говори за изхождението на Духа в контекст на времевото изпращане на Духа, второ, не се споменава думата "само", което означава, че ролята на Сина не се отрича, и трето, Синът не е споменат, тъй като Той Сам обещава да изпрати Духа.

Откровение 22:1
"И показа ми чиста река с вода на живота, бистра като кристал, изтичаща (ἐκπορευόμενον) от престола на Бога и на Агнеца"

Според учението на Източноправославната църква този стих показва Светата Троица - Бог Отец, Агнецът - Синът въплътен, и Светият Дух - реката с живата вода. Общият престол на Отца и Сина, от който извира (изхожда) Светият Дух, е единосъщната съобщнoст на Отца и Сина - което е учението на Католическата Църква за онтологичното изхождение на Светия Дух.

Orthodox Study Bible

 

Светите отци за Filio-que, тук.