Теологът и историк Ерик Ибара коментира концепцията на
големия отец Шмеман. Кого историята притиска повече?
Докато четях
„Историческият път на Източното православие” на отец Александър Шмеман, бях
изненадан от срещата ми с неговото схващане за схизмата между Изтока и Запада.
Разбира се, прочетох неща, които очаквах, като например, че би било нечестно да
„хвърляме цялата вина върху едната страна и съответно да оправдаваме другата”,
и за това, че догматичното разделение е концентрирано върху претенциите за
папско върховенство и добавката „и Сина” към Символа на вярата. Аз обаче не
очаквах някои от признанията, които отецът се опита да направи, говорейки за
генезиса на тези папски прерогативи. Той открито признава, че това схващане,
което отбелязва специални Богодадени права на Римския епископ, с които да
ръководи цялата Църква, е „изразено с колосална яснота” в трудовете на папа Лъв
Велики. Той също казва, че тази концепция на еклезиалното управление
„противоречи на идеята за структурата на Църквата, към която целият Изток
винаги се е придържал”. Това го води към V
и VI век, където вижда вече разделение между „две
еклезиологии”, които не са просто различни, но също така „взаимно изключващи
се”. Още по-изненадващо отец Шмеман подчертава, че вината на Изтока в
разделението на Църквата се състои в това, че не е насочвал внимание си върху този
проблем, както и за липсата на каквато и да е „последователна реакция към подема
на папството”. По безспорен начин той изяснява какви са били папските твърдения:
„Теорията за властта (potestas) на Римския престол е изявена открито в ерата на вселенските събори, а протестантският канонист Теодор Зан я формулира по следния начин: „Рим е главата на Църквата, без него Църквата не е Църквата, и само в единство с Рим отделните общности наистина стават част от Католичната църква.” Но Изтокът не възприел или не искал да възприеме това, защото тази теория противоречи явно на неговата собствена доктрина. Рим винаги ясно е следвал своята политика, но Изтокът, без изобщо да я приема, до девети век нито веднъж не изразил това свое неприемане или отхвърляне по някакъв ясен начин. Винаги се е опитвал да прикрива това разногласие с дифузни и двусмислени фрази. Сега, когато католическите схоластици твърдят въз основа на съборите в Ефес и Халкидон, че Изтокът е признавал първенството на Рим в онова време, но по-късно го отхвърля, е доста трудно да се отрече твърдението, базиращо се на официални исторически доказателства, при което може фактически да се обобщи от историята на тези два събора, че гръцките епископи са признали специалните прерогативи на римския епископ. […] Още по-характерен белег за тази вечна „отстъпка” пред Рим е било подписване формулата на папа Хормисд от източните епископи през 519 г., с което се слага край на 30-годишната схизма между Рим и Константинопол. Не може по-ясно да бъде изразена цялата същност на папските претенции, както е изразена в този документ, наложен на източните епископи. „Източняците не само че ненавреме възразиха срещу нарастващата мистика на папските догмати – пише един руски историк, – не само с мълчанието си утвърдиха папските формулировки, но те самите, чрез техните апелации до Рим, не съобразявайки се с юридическите последици, подкрепяха искрените илюзии на римляните, че гърците също споделят тяхната концепция за папството.” ”
Дъхът ми почти спря
след като прочетох тези редове. Отец Шмеман може би е известен с това, че е бил
богослов свещенослужител, но когато е следвал в Парижкия университет (1940-45г.),
той прави дисертация върху Теокрация на Източната римска империя, и
също е преподавал Църковна история в Православния богословски институт „Св.
Сергий” за шест години преди да започне кариерата си в Православната
богословска семинария „Св. Владимир”. Не съм сигурен доколко проницателен
историк е бил, но аз вярвам, че най-малко е бил над средното ниво на познаване
историята на схизмата между латинския запад и гръцкия изток.
И днес, когато е
направено значително отстъпление от папските правомощия, отец Шмеман не вярва,
че Изтокът някога ги е приемал действително, нито смята, че схващането за
папството има апостолски произход, тъй като отецът вкоренява експанзията на
папските прерогативи в разпадането на западната половина на империята, където Римската църква
става „единствената светлина в настъпващия хаос”. Така гореказаното има за цел
да бъде по някакъв начин апологетично обяснение, с което да се легитимира
папството, или че Изтокът го е приел за основателно. Или по-скоро, толерирайки го, Изтокът се е провалил, защото не е успял да го опровергае. Но как
може да бъде това? Как е възможно възрастни мъдри мъже, които с пълно гърло крещят „Пожар!”
при най-малкото подозрение за ерес, да бъдат толкова лекомислени и да склонят да
приемат всичко това? Шмеман признава трудността да остави този въпрос
настрана. Той си обяснява мълчанието на Изтока срещу папските правомощия с
това, че в гръцкото приспособяване към византийския империум, като божествен
проводник за структуриране на Църквата около императора, Изтокът запечатва себе
си разделно от Латинския запад, като последният от своя страна започва все повече
да се обляга и да разчита на папското върховенство като свой проводник. Отецът стига
до там, че казва:
„Каноничният начин на мислене на Изтока е бил различен от този на Запада. От времето, когато императорската власт става християнска, се приема, че всички въпроси, засягащи организацията на Църквата, трябва да се решават заедно с тази власт, и следователно църковните канони трябва да бъдат одобрени от императора, за да станат закон на земята. Нечувствителността на Изтока към дълбочината в разминаването му с Римската църква и нейното разбиране и отношение към Църквата е резултат предимно от сливането на Църквата с Държавата, обхванало еклезиалното самосъзнание във Византия.”
Това е отговорът.
Като резултат от много фактори Гръцкият изток и Латинският запад са растели
различно, ала в казаното по-горе стои разклонът, който разделя общия им път.
Истински се
възхищавам как отец Шмеман може и се стреми да бъде толкова честен към
историческите записки, но все пак имам съмнения относно някои аспекти на неговия
проблясък. Съгласен съм за византийския империум и цялата теократична идеология
около последния, но мисля, че отецът пропуска да намеси много представители на
Изтока, които не само са приели и разчитали на авторитета на римския папа върху
вселенската Църква, но дори са подкрепяли това чрез всеобща Петринска обосновка,
заявена от латински светии като папите Лъв и Целестин. Как би могъл да пропусне
живота и писанията на св. Максим Изповедник? Именно той разясни начина, по
който Пир – цариградски епископ и еретик – трябва да възстанови общението си с
Църквата, казвайки за него:„Нека той [Пир] побърза преди всичко да угоди на Римския престол, защото, ако последният е удовлетворен, всички ще се съгласят да бъде наричан благочестив и православен. [Този] Апостолски престол, който от Самия въплътен Син и в съответствие със свещените канони и определения на всички свети събори, е получил вселенско и върховно господство, владичество и властта да връзва и развързва над всички Божии църкви, разпръснати по целия свят.” [Migne, PG 91:114]
В писмо до
Изтока Максим утвърждава:
„Всеки един човек във всеки ъгъл на света, който чисто и правилно изповядва Господа, поглежда пряко към най-святата Римска църква и нейната вероизповед като към слънце с неизчерпаема светлина, очаквайки от Нея бляскавото сияние на светите догмати на Отците ни, според това, което одухотворените и свети Събори неопетнено и благочестиво постановиха. Затова, че от слизането на въплътеното Слово между нас, всичките църкви от всички краища на земята са взели най-великата църква да им бъде Тя крепител и основа, виждайки, че според обещанието на Христа, нашият Спасител, портите адови няма да Ѝ надделеят, че Тя държи ключовете на православното изповедание и правилната вяра в Него, че Тя разкрива истинското и неопетнено учение на такива благочестиви мъже [папите] и че Тя затваря и заключва всяка еретическа уста, която заговори против Всемогъщия.” (Migne, PG 91:144)
Горното е
характерно за начина, по който много гръцки светци са описвали авторитета на
Апостолическия престол. Бихме могли да преразкажем историите и писанията на светите Стефан Дорски, Теодор Студит,
Анатолий Константинополски, Атанасий Велики, Софроний Йерусалимски, повечето от
които са разделени един от друг с векове.
Бих казал също,
че гръцкият изток не единствен е подкрепял идеологията на
византийско-християнската теокрация, обграждаща императора като новия Давид. Много
римски папи, светци с голямо влияние, са били подчинени
на тази идеология. Дори споменатата от отец Шмеман формула на св. Хормисд е била утилизация на светската власт да наложи подчинение и общение на Изтока
чрез папския авторитет. Но когато гръцкият Изток и латинският Запад са играели на топка
с императора и държавата, стига последните да играят по правилата, Римската църква е отстоявала всеки път еклезиалните права на епископата
около римския патриарх като земен глава на вселенската Църква, докато императорите са
решавали на Изток да престъпят ролята си и да преминават заложените им границите.
Византийският изток останал неизменно обърнат към себе си с течение на времето през
Фотий, а Западът се движел в своето завещание с папството и Франкската империя
през каролингите до възхода и разгръщането на западната мощ към късното средновековие. Ала това, което не мисля, че трябва да преглътнем тук, е твърдението на отец
Шмеман, че Изтокът никога не е приемал папството, а само го е толерирал
самоволно по неясни мотиви, нито че имперската теокрация го е направила
да не се фокусира достатъчно върху онова, за което Западът е претендирал.
Нищо от това не съответства на подпората за папските правомощия, издигната от много източни светии.
 |
| Ерик Ибара |
Мисля, че
предизвикателството на историята притиска в много по-голяма степен източноправославните
апологети, отколкото западните. Въпреки това, от казаното дотук, съвременните събития са доказателство
за давление както върху истинността на католическото твърдение, така и върху самата
история, но това вече е друга тема.
