Може би най-трагичното разделение в
християнството е това между Католическата църква и Източноправославните църкви. И
двете конфесии имат валидно свещенство с апостолско приемство чрез епископата,
и двете отслужват същите Тайнства, и двете се водят от почти еднакво
богословие, и двете изповядват съща вяра в Христа. Но, тогава защо е
разделението? Какво го причинява?
Император срещу Патриарх
След разпада на западната Римска империя
през 476г., източната половина продължава съществуването си под името „Византийска
империя” с център Константинопол (Византион, Нови Рим, Цариград, дн. Истанбул). В
последствие епископът на този град постепенно се сдобива с патриаршески ранг и
вече като столичен патриарх получава от императора управленска юрисдикция над
останалите по-древни източни и първенствуващи според Св.Предание патриаршии в империята – Александрия и Антиохия – служейки на цезаря, който управлявал владенията си с военна мощ. На
изток императорът придобивал значително влияние над църковните дела. Някои от василевсите дори претендирали за власт, сходна с тази на светите
дванадесет апостоли, и възвеличени по този начин владетелите твърдели, че тяхно
е правото да назначават патриарха на столицата си Константинопол. Въпреки че и
двете катедри (цезарската и патриаршеската) са били автономни, патриархът неимоверно служил
на императорските нареждания. Много от константинополските патриарси били истински
и свети епископи, които управлявали източните църкви добре и се
съпротивлявали усърдно на императорските посегателства върху църковните въпроси, но
било изключително трудно да се противопоставят на подобни силови проекти –
жадни за власт натрапливи и арогантни императори с въоръжена войска на
тяхно разположение. Патриархът често опитвал да укрепи позицията си във Вселенската Църква и, за да си придаде повече влияние в нея, обстоятелствата
обикновено го въвличали в различни конфликти с първенствуващия в църковната йерархия патриаршески престол на единствената основана от двамата свети първоапостоли Петър и Павел църква – Римската. През
годините на конфликти между Изтока и Запада римският първосвещеник – папата –
остава непоколебим, защитаващ православната вяра на Съборната църква срещу
ересите и непокорните или неморални светски власти, какъвто понякога се явявал
византийският императорски двор. Първият конфликт дошъл още в самото начало,
когато император Константин назначил ариански еретик за патриарх на столицата
си. Папа св. Юлиян I отлъчил този
патриарх през 343г. и Константинопол остава в схизма до възкачването на св.
Йоан Златоуст на престола през 398г. По ирония дори, в битката
срещу иконоборческата ерес през 8-ми век (която се стремяла да премахне от
Църквата светите икони), римският папа и западните епископи са главно онези, които се
преборват за католическата практика на иконопочитанието, което остава водеща традиция
в източноправославната литургика и духовност. Патриархът на Константинопол
тогава бил на страната на еретическите и иконоборчески императори.
1054г. и всичко онова
Норманското завладяване на южна Италия
спомага за Великата схизма между източния и западния християнски свят. Когато
норманите католици превземат гръко-византийските колонии в южната част на
Апенинския полуостров, те принудили византийските общности да приемат латинската
богослужебна практика за използването на безквасен хляб за Свето Причастие.
Това причинило сериозно раздразнение сред гръцките католици, защото е в противоречие
с техния древен обичай за използване на квасен хляб. В отговор на това константинополският патриарх Керуларий заповядвал всички общности от латински
обред в имперската столица да приложат в богослужението си източната практика
на квасния хляб. Латините отказали да се подчинят на заповедта и патриархът
затворил църквите им, изхвърлил им Светите Дарове на улиците на града и
изпратил до папа Лъв IX враждебно и
неприязнено писмо. Последвала поредица от трагични грешки. В
опит да потуши ескалиращото безпокойство папата изпраща водена от кардинал Хумберт тричленна делегация, която да се срещне с патриарх
Керуларий. Но положението никак не се подобрило. Делегатите не били добре приети в
Константинопол, били заставени повече от месец да чакат за среща с
патриарха, за да предадат отговора на римския му събрат. Двете страни се разгневили
един на друг доста над дипломатическата
учтивост и, вместо димът да се разсее, се появил сериозен разрив. Това обаче не
е действителното разделение на двете общности. Популярен е митът, че схизмата
датира от 1054г. и че папата и патриархът (или двете църкви) се отлъчили взаимно тогава. Това не е истина.
Източноправославният митрополит Калистос
Уеър пише: „Изборът на кардинал Хумберт е бил злочест, защото и двамата – Хумберт и
Керуларий – са личности с корави (ръбати) и непримирими характери… [След първоначалната и неприятелска среща] патриархът отказал да има всякакви последващи
срещи и отношения с легатите. В крайна сметка Хумберт изгубил търпение и
поставил булата за отлъчването на Керуларий върху олтара на църквата „Света София”…
От своя страна патриархът с неговия синод отвърнал с отлъчване на кардинала (но
не и на Римската църква или нейния предстоятел).” (цитат от „Православната църква”, 67)
Новата Католическа енциклопедия казва: „Постигането
на действителен разкол основно датирало от 1054г., когато се състояли тези неблагоприятни
последователни събития. Това заключение, обаче, не е правилно, защото в
съставената от Хумберт була присъства само името на Керуларий. И
валидността на тази була е спорна, защото папа Лъв IX се бил споминал малко преди това. От друга страна византийският синод отлъчва
само легатите и се въздържа от всякакви нападки срещу папата или Западната църква.”
Няма едно обособено събитие, което да маркира схизмата, но по-скоро наблюдаваме един
плъзгащ се навън и навътре в продължение на няколко столетия разкол, белязан с
временни помирения. Окончателното откъсване на Изтока от Петровия престол не се осъществява
до средата на 15-ти век - когато Константинопол пада под властта на ислямското нашествие.
Опити за помирение
„Дори след 1054г. приятелските отношения
между Изтока и Запада продължават. Двата клона на християнството все още не били съзнателно навлезли в голямо разделение помежду си… Спорът дори остава непознат
за християнския народ на запад и на изток.” (митр. Уеър, 67) Няколко помирения, последвани от политически междуособици, проявяват желанието за единство.
Действителният разлом се случва когато Византийската империя
се разпада през 1453г. Историята разказва, че войник е забравил да заключи една
от вратите на укрепения Константинопол, и така османците превземат града. С
турците, които владеят и контролират столичния град, разпадът на останалата
част от империята става бързо и лесно. Под натиска на мюсюлманите повечето
източни църкви отхвърлят окончателно единството си с Римския първопрестол и това е фактическата
раздяла, която продължава и до днес. Днешните източноправославни общества датират
от 1450г., което ги прави едва шест десетилетия по-стари от тези на Протестантската
реформация.
Две последващи събития – едно външно и
едно вътрешно – понижават статута на константинополския патриарх почти до
на обикновен фигурант. Ислямският меч дава военна протекция на центъра на източноправославния
свят, но на висока цена. Мюсюлманският султан търгувал с патриаршеския престол, получавал го който наддаде най-много, и често сменял окупантите му за да
генерира богатство и политическо влияние. От 1453г. до 1923г. турските султани отстранили от длъжност
105 от всичките 159 патриарха. Шестима били убити и само 21 умират на престола
по естествени причини.
Другият удар, който отслабил
патриаршеската власт, идва от Руската империя. Руският владетел Иван III Велики приема титлата „цар” (съкр. от „цезар”).
Империята му се обявява за приемница на Византийската, столицата му –
за „Трети Рим”, а той самият – за протектор на православния свят.
Със сриването на патриархалната система
Източната църква губи своя център и се разлага и фрагментира на национален
принцип. В древността престол получава градът, а не етносът. През 1589г. Русия претендира за независимост от Константинопол. С назряване на национализма
на европейските народи и с придобиване на автономност от султана другите етнически и териториално-културни раздробявания
бързо последват този пример и днес има дузина независими взаимопризнаващи се източноправославни национални
църкви, наричащи се канонични и автокефални, чийто сбор представлява Православната църква. Руската църква доминира в съвременното източно православие,
представлявайки 7/8 от общия брой на източноправославните християни; Константинополската патриаршия се опитва исторически да възвърне първенството си; необщение
между някои патриаршии; непризнаване на по-късно възникнали
национални църкви; вътрешни разколни фрагментации в почти всички етнически
църкви; неуспехи в съборността; диаспорни конфликти; спорове за диптиха; липса на единодушие и единство, дори и различия при някои елементи между доктрините на поместните църкви.
Проблемът Филиокве
Едно богословско несъгласие е свързано с
латинската комбинирана дума Filioque (и Сина), което
добавят испанските епископи на събор към Никейския символ на вярата в края на 6-ти век. С тази добавка Верую-то казва, че Светият Дух
„изхожда от Отца и Сина”. Без добавката казва, че изхожда само „от Отца”.
Източноправославните традиционно оспорвали това като твърдят, че учението е
неправилно или пък, ако за някои е правилно, то тогава папата нямал властта да го
вмъква в изповеданието на вярата (въпреки че по-късно се потвърждава от
Вселенски събор). Мнозина днес – и източноправославни, и католици – вярват, че въпросът с "и Сина" е
буря в чаша вода. Доктрината, че Светият Дух изхожда от Сина, се основава на
Св.Писание и ранните църковни отци. Противоречията, каквито ги познаваме в
днешния им вид, се проявяват едва след като източните църкви прекъсват
отношенията си с Рим под натиска на мюсюлманите. Източноправославните често се
позовават на Светия Дух като изхождащ „от Отца чрез Сина”, което се явява
еквивалент на католическото Filio-que, като това изразява
преди всичко първичността. Докато западната традиция изразява най-напред
единосъщната съобщност между Отца и Сина, като казва, че Духът произлиза от Отца
и Сина. Казаното е „законно и разумно”, защото вечният ред на божествените Лица
в единосъщната им съобщност включва, че Отец е първоизточник на Духа в
качеството си на „безначално начало”, но също така в качеството си на Отец на
единствения Син, Той е с Него „единствено начало, от което произлиза Светия Дух”.
Ако не се изостря, това допустимо допълнение не засяга идентичността на вярата
в действителния живот на една и съща възвестена тайна (ККЦ 248). Днес има всяка
надежда, че еквивалентността на двете формули могат да бъдат официално признати
от всички страни и че спорът за „и Сина” може да бъде решен.
Съборите
По-съществено несъгласие между
католиците и източноправославните има в отношението към ролята на римския папа и вселенските събори. И двете страни се съгласят, че съборите имат непогрешима способност да дефинират ученията, но възниква въпросът кои събори са вселенски.
Източноправославната общност основава своите учения на „седемте вселенски
събора” – I Никея (325), I Константинопол
(381), Ефес (431), Халкидон (451), II Константинопол (553), III Константинопол (680) и II Никея (787). Католиците разпознават тези като
първите седем вселенски, но не и единствените седем. Католиците приемат
поредица от вселенски събори, водещи до II Ватикански събор,
приключил през 1965г.; източноправославните казват, че няма вселенски събори
след 787г. и никакво учение след II Никея не е
прието като вселенско. Една от причините, поради която източноправославните да твърдят,
че няма друг вселенски събор след II Никея, е тази,
че те не успяват да се съгласят за това кои събори са вселенски. В техните
кръгове стои критерият дали един събор е вселенски е това дали се приема от
църквата като цяло. Но този критерий е неработещ, защото всеки, който не е
съгласен от изхода на даден събор, може, след като аргументира своето собствено
несъгласие, да не изпълнява задълженията по решенията, което се явява неоспоримо
доказателство, че църквата не го приема като вселенски и следователно решенията
му нямат вселенски авторитет.
Папският авторитет
Откакто върви източната схизма, източноправославните
твърдят, че по принцип римският папа има само „първенство по чест” сред
останалите епископи, а не първенствуващ авторитет. Но концепцията на „първенство
по чест” без съответстващ авторитет не кореспондира със светите отци и Св.Писание. Във всеки
момент, в който Иисус говори за отношението между Петър и останалите апостоли,
Той подчертава Петровия специален ангажимент към тях не просто като позиция на „пръв сред равни”. В Матей 16:19 Иисус, променяйки с дълбок замисъл името на Симон, наричайки
го „Камък”, му дава „ключовете на Царството” и властта да връзва и развързва, докато
само и единствено второто по-късно го предоставя и на останалите (Мт 18:18). В Лука 22:28-32
Иисус уверява апостолите, че всички имат авторитет, но тогава Той също откроява
Петър, предоставяйки му специален пасторален ангажимент над другите ученици, който трябва да упражнява за укрепване на вярата им. В Йоан 21:15-17 само в
присъствието на другите апостоли Иисус пита Петър: „Симоне, сине Йонин, обичаш
ли ме повече от тия?” – с други думи: Петър повече ли е отдаден (посветен) на
Него, отколкото останалите? Когато Петър отговаря, че е, Иисус го инструктира: „Паси Моите агънца и овци!”. Така ние виждаме как Иисус описва другите апостоли –
единствените присъстващи, онези, към които Той се отнася с „тия” – като част от
стадото, което Петър бе заставен да храни, придавайки му роля на пастир за
тях. И тъй, Петър е позован да има най-голямо почетно първенство спрямо
останалите апостоли, но също и първенство за пасторалната дисциплина.
Проспекти за единство
Докато католици и източноправославни са раздалечени
един от друг днес, това, което ги обединява, все още е много повече и много
по-голямо от онова, което ги разделя, и има много основания за оптимизъм с оглед
на помирението в бъдеще. През последните няколко десетилетия се наблюдава чувствително понижаване на напрежението и преодоляване на дълговековни вражди.
През 1965г. папа Павел VI и патриарх
Атинагор I снеха взаимните анатеми от XI век, а през 1985г.
папа Йоан Павел II и патриарх
Вартоломей I отслужиха заедно Литургия на Словото. Папа Йоан
Павел II, първият славянски папа, направи помирението между източното и западното апостолско християнство основна тема в своя понтификат и
произведе многобройни документи и обръщения, зачитайки приноса на източното
християнство и стремейки се да насърчи единството между
източноправославни и католици. Отново става възможно да се предвижда, че двете общности ще
бъдат обединени един ден, и чрез силата на Светия Дух ще изпълнят своя дълг, достигайки дълбокото Христово желание и заръка „да бъдат едно” – Йоан 17:11.
Подробна хронология на Източно-западната схизма, тук:
Подробна хронология на Източно-западната схизма, тук:
