Апостол Петър е основал трите древни
патриаршии: Рим, Александрия и Антиохия в този ред на върховенство, а
останалите две патриаршии – Константинопол и Йерусалим – са императорски
нововъведения. Римската е установена като Престолът
на Петър, администриращ Европа пряко, докато петровите ученици в
Александрийската и Антиохийската патриаршии ръководят поместно съответно Африка
и Азия, като по този начин се представлява Петринската власт в тогавашния
познат свят над трите континента, с Рим като крайна апелативна инстанция.
Имаме няколко Църковни светии отци,
които се позовават на Преданието на Петър за установяване на патриаршиите като
общоприето и всеизвестно. Най-ясният контур на това Предание идва от папа свети
Дамас I през 382г.:
„Макар че всички католически църкви се разпространиха по света, но като съставящи един венчален чертог на Христа, Светата Римска църква бе назначена пред всички тях не чрез съборните решения на църквите, но получи своето първенство от евангелския глас на нашия Господ, който казва: „Ти си Петър”. В допълнение на това е налице и съдружието на „избрания съсъд” - най-блажения апостол Павел - който заедно с Петър в града Рим по времето на Нерон Цезар също освети [с кръвта си] споменатата Римска църква на Христос Господа; и чрез тяхното присъствие и техния многопочтен триумф те го утвърдиха начело на всичките останали градове на света. Първият престол е този на Петър Апостол, който е Римската църква, в който няма нито петно, нито недостатък, нито нещо подобно. Вторият престол е този на Александрия, осветен от името на преблажения Петър чрез Марко, неговият ученик и евангелист, който бе изпратен в Египет от Апостола, където той проповядваше словото на истината и завърши своето славно мъченичество. Третият престол е този на Антиохия, който принадлежеше на Петър, където по-отрано се спря преди да дойде в Рим и където името християни се употреби за първи път като за един нов народ.” – Указ на Дамасий, 382г.
Папа Дамас
издава този указ, за да противодейства на опита на византийците да изместят
Александрия (вторият престол по Предание) и го заменят с Константинопол на
Събора в Константинопол I през 382г. Заради декрета на Дамас
това противно на преданието „покушение” е оттеглено и второто място в диптихите
е било възстановено и запазено за Александрийския престол. Но когато
Александрийският патриарх Диоскор прегръща ересията на монофизитството в
средата на 5-ти век и сам оттегля себе си и александрийските легати от Събора в
Халкидон 451г., византийците направили втори опит да изместят Александрия и да
връчат на Константинопол първенство след Рим.
Това е
скандалното „Правило 28” от Халкидон, на което папа Лъв Велики налага вето, и в
последствие е отхвърлено от решенията на Събора. Лъв предприема това действие
заради нарушение на Преданието. Въпреки че Александрия е в схизма заради
ереста, тя продължава да бъде втория престол, Константинопол няма право да го
измества. И така патриарх Анатолий Цариградски пише до папа Лъв извинение за
действията на Събора:
"Що се отнася до онези неща, които Вселенският събор в Халкидон наскоро нареди в полза на Константинополската църква, уверявам Ви, Ваша Святост, че не нося вина аз, който още от младостта си винаги съм обичал мира и спокойствието, поддържайки се в смирение. Вината е на многопочитаемото цариградско духовенство, действащо нетърпеливо, и еднакво бе подкрепено от други отци, които се съгласиха. Освен това, цялата власт за утвърждаване на съборните решения е запазена за пълномощието на Ваше Блаженство. Затова, нека Ваше Светейшество знае със сигурност, че нищо не предприех в подкрепа на стореното, знаейки винаги, че твърдо съм решен да избягвам сладострастията на високомерието и лакомията." - Писмо 132 на Анатолий Константинополски до Лъв Римски, 454г.
И тъй, ние
виждаме, че в тези два случая Рим поддържа Преданието на древната апостолска
триархия: Рим, Александрия и Антиохия в този ред, обусловена също на Първия
вселенски събор (Никея 325г.) в известното Правило 6, което гласи:
„Да останат в сила древните обичаи, които са приети в Египет, Ливия и Пентапол, а именно Александрийският епископ да има власт над всички тия места, както и Римският епископ има в това отношение обичаи. Така също и в Антиохия и в други окръзи да се пазят предимствата на известни църкви.” (Никея, Правило VI)
Сега, тук
отново срещаме „Великите три”. И се говори за тях сякаш винаги (по Предание) са
стояли на мястото си. Много мастило се е изписало върху фразата както и,
споменавайки се Рим по-горе. Казва ли това правило, че Александрия има поместна
юрисдикция, защото Рим има подобна поместна юрисдикция, или казва, че
Александрия има поместна юрисдикция в Египет, Ливия и Пентапол, защото
това е юрисдикция по обичая на Римската църква?
Рим припознава ли поместната юрисдикция на Александрия, и на Антиохия също? Ще
разберем това по-късно, но нека отново се върнем на цитирания папа Дамас:
„Първият престол е този на Петър Апостол, който е Римската църква, в който няма нито петно, нито недостатък, нито нещо подобно. Вторият престол е този на Александрия, осветен от името на преблажения Петър чрез Марко, неговият ученик и евангелист, който бе изпратен в Египет от Апостола, където той проповядваше словото на истината и завърши своето славно мъченичество. Третият престол е този на Антиохия, който принадлежеше на Петър, където по-отрано се спря преди да дойде в Рим и където името християни се употреби за първи път като за един нов народ.”
Нека видим
също и писмото на папа Юлий I (342г.), съвременник на Събора в Никея,
когато той пише до византийския двор, за да изкаже недоволството си от
арианите, свалили св. Атанасий и св. Марселий от престолите съответно на
Александрия и Антиохия:
„Беше належащо да ни пишете, че това може да бъде наредено и за всички. Защото тези, които пострадаха, бяха епископи, над които апостолите отсъждаха. И защо не ни бе писано това за църквата, особено за Александрия? Или те [арианите] не знаят, че такъв е обичаят първо да се пише до Нас, и по този начин това, което трябва просто да бъде постановено, да се постанови от това място тук [Рим]? Следователно, ако каквото и да е подобно съмнение се стовари върху тамошния епископ [александрийският], от полза е да се пише до тази църква [Римската].”- Юлий, писмо IV, 21.
И тъй,
отново ние имаме Рим - защитаващ установеното Предание. И изявлението на Юлий,
че Рим има властта да взима решения по отношение на Александрия (вторият
престол) поставя никейското „Правило 6” в правилния му контекст. Юрисдикцията
на Александрия (над Египет, Ливия и Пентапол) е била призната от Събора, защото
е била по обичай на Рим (сиреч, Петър – когато е бил в Рим – изпраща своя
ученик Марко да председателства Александрия, позволявайки на този престол да
участва в Петринското служение чрез връзка на ученичество). И наистина,
блаженият Теодорит Кирски (ок. 400г.) – един антиохиец – отразява същото това
предание, когато пише до папа Лъв Велики, за да се оплаче от патриарх Диоскор
Александрийски:
„Но този мъж [Диоскор] отказа да се подчини на постановленията [от Никея]; той обърна седалището на блажения Марко с главата надолу; и всичко това го върши, въпреки че много добре знае, че великата Антиохийска митрополия носи Престола на Петър, който беше както учител на Марко, но така също и първият, корифеят на Апостолския хор.” – Писмо 86:4
Когато е
написал това, Теодорит е бил все още под порицание като несториански еретик,
апелирайки да бъде възстановено общението му с Рим. Така че по различни причини
папа Лъв е трябвало да му отговори, укорявайки го, включително за това, че
търси начини да постави Антиохия над Александрия (точно това, което
византийците се опитват да направят с Константинопол). Нека сравним Теодорит с
Дамас:
Дамас: „Първият престол е този на Петър Апостол, който е Римската църква, в който няма нито петно, нито недостатък, нито нещо подобно. Вторият престол е този на Александрия, осветен от името на преблажения Петър чрез Марко, неговият ученик и евангелист, който бе изпратен в Египет от Апостола, където той проповядваше словото на истината и завърши своето славно мъченичество. Третият престол е този на Антиохия, който принадлежеше на Петър, където по-отрано се спря преди да дойде в Рим и където името християни се употреби за първи път като за един нов народ.”
Теодорит: „Но този мъж [Диоскор] отказа да се подчини на постановленията [от Никея]; той обърна седалището на блажения Марко с главата надолу; и всичко това го върши, въпреки че много добре знае, че великата Антиохийска митрополия носи Престола на Петър, който беше както учител на Марко, така и първият и корифеят на Апостолския хор.”
Рим отеква
точно същото това Предание по времето на Теодорит, когато Лъв пише директно до
патриарх Диоскор Александрийски, казвайки:
„Тъй като преблаженият Петър прие апостолското първенство от Господа и Римската църква не прекъсва неговите ръкоположения, престъпно е да се вярва, че неговият свят ученик Марко - първият управленец на Александрийската църква - е издавал постановления по различни правила от тези на Петровите предания, тъй като без съмнение от същия извор на благодати е бил Духът за ученика и за неговия учител.” – Лъв до Диоскор, Писмо 9:1
Що се отнася
до позоваването на Теодорит за Антиохия като поддържаща Престола на Петър (в
опозиция на Александрийския Марков престол), това трябва да се разбира в
контекста. Защото Теодорит също пише до Лъв:
„Щом Павел, вестителят на истината, глашатаят на Светия Дух, както подобава се притече към Петър, за да може да занесе от него желаното решение за трудностите на онези в Антиохия, които се съмняваха, че живеят според закона, колко повече ние, мъже незначителни и малки, трябва да се притечем както подобава към Вашия апостолически престол, за да приемем от Вас церът за раните на църквите! По всяка причина е уместно да заемате първенството за всяко нещо, понеже Вашият престол е украсен с много предимства.” – Писмо 113:1
И също:
„Заради това този свят престол [Римският] има задължението и първенството да оглавява Църквите на целия свят” – Писмо 116.
Така че,
както Рим, така и Антиохия, черпят от едно и също Предание – Преданието, което
казва, че Петър оставил св.Еводий в Антиохия, за да иде и основе Римската църква,
изпращайки от последната другия свой ученик – Марко – в Александрия, като по
този начин да покрие трите познати континента на света. Така Петър извършва
триангулация. Тъй като „всички пътища водят до Рим”, той ще може да надзирава
Вселенската Църква от там (Quo Vadis). Неговите ученици (Марко и Еводий) са
поставени в Африка и Азия, докато Петър администрира Европа директно от Рим
(бидейки също и последна апелативна инстанция).
Това
Предание се вижда отразено и в Посланието на източните епископи до папа Симах
ок. 499г.:
„Но за скъпоценното спасение, не само за Изтока, но и за всичките три дяла [т.е., трите познати континента в границите на империята или иначе казано - цялата вселена] на обитавания свят, изкупени не с ръждясващо злато или сребро, но с предрагоценната Кръв на Божия Агнец според учението на блажения княз на апостолите [Петър], чийто престол Христа, Добрият Пастир, повери на Ваше Блаженство. […] Вие не сте невежа за тази злонамереност, Вие, когото Петър, Вашият блажен учител, винаги Ви учи да пасете стадото не чрез насилие, а чрез власт, напълно приета да пасете Христовото стадо, което Ви е поверено в целия обитаем свят.” – Писмо до Симах, Манси VIII-221
Така че
Африка е била администрирана от Александрия чрез петровия ученик Марко, и Азия
е била администрирана от Антиохия чрез петровия ученик Еводий, като последната
власт почива на Престола на Петър в Рим, който пряко администрира Европа.
И това можем
да го проследим още при непосредствения наследник на Еводий – св. Игнатий
Антиохийски (между 110г. и 116г.).
Нека не
забравяме Игнатий, че като епископ на Антиохия е бил по преданието патриарх на
Азия, отведен като затворник в Рим, и ние го виждаме да поучава и да наставлява
всички азиатски църкви под неговата грижа (Ефес, Смирна, Магнезия, Тралия).
Обаче, веднъж напуснал Азия и стъпил в Европа – прекратява своите наставления.
Знаем, че Игнатий минава през Филипи и Далмация. Също не отправя инструкции
там. И когато пише до римляните, той също не изпраща никакви поучения… и всичко
това, когато Игнатий лично е познавал (и е бил ученик на) апостол Йоан, и никой
епископ или презвитер в Рим не е могъл да се похвали с подобна чест по това
време. Тогава, защо Игнатий не е наставлявал римляните? – както правеше с други
апостолски църкви (както с Ефес и Смирна, например). Възможно ли е да е нямал
правомощията за това?
Всъщност в
своето послание до римляните, глава трета, той пише:
„Вие никога не завидяхте на никого; вие поучавахте другите. Сега бих искал тези неща да бъдат потвърдени от вашето поведение, което, според вашите указания, вие налагате на другите.”
Игнатий
казва това, умолявайки ги да не се месят в неговото мъченичество и искайки от
тях да му помогнат да запази убеждението си да бъде хвърлен на зверовете. Това
ясно показва, че учението на Римската църква е било добре познато в далечна
Антиохия.
Когато
Игнатий изпраща писмото си до римляните, той казва:
„Игнатий, наречен също Богоносец, към Църквата, която намери милост в отвъдното величество на всевишния Отец и на Иисуса Христа, Неговият единствен Син; Църквата, чрез благоволението на Онзи, който пожела всички тези неща да съществуват, възлюбена и осветена чрез вярата и любовта на Иисуса Христа, нашият Бог; Църквата, която също така председателства на първо място от Римското владение; една достойна за Бога Църква, достойна за почести, достойна за възвеличение, достойна за хвала, достойна за сполучие, достойна за освещение, и председателстваща в любов, защитаваща Христовия закон, носеща името на Отца: Нея аз поздравявам в името на Иисуса Христа, Синът Божи.”
Тук Игнатий
два пъти казва, че Рим „председателства”. В този случай той използва гръцката
дума προκατεμένα, която се определя като „властимащ”, „с юридическа власт” – и
това е смисъла на думата, когато Игнатий я използва. Обаче той никога не е
прилагал тази дума за друга църква, освен единствено и само за Римската. Защо?
Мнозина се
опитват да твърдят, че Игнатий говори за поместната власт на Рим, в смисъл, че
Рим председателства околните църкви в Италия. И на пръв поглед това изглежда
доста правдоподобно. Това би било така докато не се разгледа алтернативната
възможност, която придобива своята правота предвид контекста на писмото. За пример
можем да дадем добре познатата ни Глава 10 от Посланието на Игнатий, писано от
Смирна в Мала Азия, където той и неговата императорска охрана са били със св.
Поликарп - тамошният епископ: „Сега ви пиша това от Смирна чрез ефесяните…” С оглед на
този подробен контекст защо Игнатий би имал предвид Римската поместна
юрисдикция? Ако това е бил смисъла, със сигурност той би насочил вниманието към
околните италиански църкви в контекста на писмото си и би изрекъл
„председателства на първо място от Италианските (или Западните) църкви” – нещо,
което Игнатий би могъл лесно да изрече. Но той не го прави. Ето защо се има
предвид първия вариант. Защото Игантий използва дваж думата προκατεμένα. Втория
път той говори как Рим „председателства в любов” и добавя: „защитаваща
Христовия закон”. Кой „закон” е това? Използвайки думата προκατεμένα, което
означава авторитетна юрисдикция, Игантий е изчерпателен и недвусмислено ясен.
За него Рим е Църква-принципал (както св. Киприян по-късно я нарича). И ето
защо в завършека на посланието си той пише:
„Поменавайте в молитвите си Сирийската църква [Антиохия], на която сега Господ е неин епископ вместо мен. Сам Иисуса Христа ще я надзирава, и Вашата любов – също.”
Това е най-значителното.
Когато Игнатий умолява всички църкви, на които пише, да се молят за
Антиохийската църква, той по никакъв начин не я поверява на грижите на друга
църква, освен на Римската. Също и изразът, който използва, е доста интересен,
отразяващ терминологията, която изтъква в своето въведение, където казва, че
Рим „председателства в любов”. В заключение казва за Антиохия: „Сам
Иисуса Христа ще я надзирава” – т.е., бидейки неин Пастир, „и също
Вашата любов” – председателстващата любов на Рим.
Патриарсите
на Александрия и Антиохия са били само патриарси поради тяхната връзка с първенствуващия патриарх – Римският (духовният отец на всички).
(Патриарх не
означава отец, нека не забравяме това.) И ако някой пожелае да съпостави Матей 16 с Исая 22:20-24, ще се получи много ясна картина за
това какво трябва в действителност да бъде Петровото служение (ministerium).
Когато говорим за Премиер-министър (сиреч, викарий) на Израелското (хюийско) царство, Исая
22:21 го описва като:
„отец за жителите иерусалимски и за дома Иудин”.
Викарият,
сиреч първият министър на царството, също получава „ключовете” (ст.22) и
върховната власт да „отваря и затваря” (ст.22), и той също така (ст.23) ще бъде
на „твърдо място” – сиреч „Камък”, и ще бъде „главно седалище” (ст.23).
Този „камък”
и този „ключодържител”, с правомощието да „отваря и затваря”, е отец за Всички.
Всички тези
нарочени различия за римския епископ като главен пастир срещу това да бъде само
западен патриарх е прах в очите, насаден от византийската (т.е. императорската)
еклезиология и културния елитизъм.
Тези
различия за папската пасторална и юрисдикционна роля се коренят в премеждията
на историята, а не във волята на Иисус Христос за Неговата Църква. Църквата се
нуждае само от един патриарх (духовен отец). Останалите могат да запазят
титлите си, щом е толкова необходимо, но те са само епископи с поместни роли на
епископи. Древните източни патриаршии са отстъпили от векове. Александрия и
Антиохия са изгубени от 6-ти век; а Константинопол и Йерусалим (като
императорски нововъведения) почти нямат стойност като патриаршии; а какво да
кажем за географско-политическите и етнически късни нововъведения Москва, Румъния, България, Македония
и останалите. Никой от тях не е патриаршия по апостолските „стандарти”. И ние
трябва да преодолеем себе си и да осъзнаем това. Но това, разбира се, не
означава неуважение към настоящите и съществуващи източноправославни
патриаршии. Обръщаме се към тях като към патриарси, и целуваме ръката на
предстоятелите им. Но това е само от уважение. Истината е, че те са само
епископи – със същата власт и важност както и епископите на Милано, Буенос Айрес или Хонг Конг. Те не се сравняват с Апостолическия престол на Рим, който ни дава
определението „патриарх” и прави това от самото начало.
И тъй,
епископи на всеки престол – да. Но патриарси, освен на Петровия престол, – защо?
Divide et
impera
- Александрия – мюсюлмански град, изповядвал предимно монофизитството.
- Антиохия – също; вече не съществуващ, потомците му живеят в друг мюсюлмански град – Дамаск.
- Йерусалим – мюсюлмански и еврейски град, където малко християни живеят в него.
- Константинопол – друг ислямски град с малка християнска общност.
И всички те
прегръщали различни ереси през вековете и/или са преставали да съществуват в
определен период, а, за да се върнат в лоното на Светата Църква, е трябвало да
възстановяват общението си с Рим.
Само Рим
остана. Това е единствената функционираща древна апостолическа патриаршия, и
историята доказва, че е тази, от която се нуждаем. Другите могат да бъдат
значими като епископии, но не и като патриаршии. Тяхното време отмина. Но камъкът,
по Господнята молитва (Лк 22:32), остана.
Има един
много интересен цитат от Книга V, Писмо 40 на Св. Григорий Двоеслов до
Евлогий Александрийски:
„Затова, макар и да има много апостоли, по отношение на първенството самият Престол на княза на Апостолите бе издигнат във властта, защото на три места е Престолът на един.”
