Един от
най-неправилно разбираните догмати на Католическата църква е този за
незаблудимостта на папата. Много хора смятат, че това означава, че всяка дума,
която излиза от устата на папата, е непогрешима. А папата, всъщност, е човек
като всички други и следователно може да съгреши, той не е безгрешен (impeccabilitas).
Той сам пръв признава това. Той редовно ходи на изповед и изповядва своите
грехове, кае се и получава прошка. Католиците не отхвърлят пълната човешка
природа на папата. На среща със свещеници папа Бенедикт XVI сам каза: "...Папата
не е оракул, той е незаблудим (infallibilitas) само в най-редки случаи, както
всички ние знаем..."
Това, което църквата казва с доктрината за непогрешимостта, е, че Христос пази Своето стадо, като помага на папата да говори правилно в официални изявления ex cathedra за морала и вярата. Църквата твърди, че тези изявления са непогрешими, не че църковните лидери са съвършени. Със сигурност всички в Римокатолическата църква са грешни, включително лидерите ѝ, така както са грешни протестантите, източноправославните и всички останали хора.
Доктрината за незаблудимостта не е свързана с интелигентността, интуицията, морала или дори вярата на папата. Доктрината е свързана с Божията закрила на църквата. Удивителен е фактът, че дори през средните векове, когато е имало някои съмнителни и дори лоши папи, Бог не им е позволявал да се произнасят по въпроси на вярата и морала по време на тяхното управление.
Папата упражнявал своята непогрешимост само в редки случаи в историята на църквата, случаи, които се броят на пръсти. Ето ги условията:
1. Папата трябва
да говори ex cathedra (от престола на свети апостол Петър) в своя
официален капацитет (условията за учение ex cathedra са разгледани
подробно по-долу).
2. Решението на
папата трябва да е задължително за цялата църква.
3. То трябва да
засяга въпроси за вярата и морала.
4. Папата трябва
да говори с намерение да поучава.
Някои хора се
чудят как е възможно тайнството и чудото на незаблудимостта. Как така един
грешен човек при определени условия може да говори непогрешимо? Трябва да се
запитаме "способен ли е Христос да защитава Своето стадо по Свой
начин?" Отговорът е, че за Христа всичко е възможно. Христос обеща
да води и закриля Своята църква и да ѝ изпрати Светия Дух, Който да я води по
пътя на истината (Матей 16:18-19, 18:18, 28:20; Иоан 14:16, 25, 16:13). Светият
Дух е ръководел църквата, когато тя е решавала кои книги да съставляват
Библията. Това е било непогрешимо решение. Слава на Бога!
Със сигурност много от четящите това са имали преживяване, при което Господ много ясно им е показал нещо чрез милостта на Светия Дух. Колко повече Той би искал да направи това за някой, на когото е било поверено да ръководи (и да влияе на) милиони християни.
Католиците не вярват и никога не са вярвали, че папата е безгрешен или че той е по-велик човек от другите в църквата. Що се отнася до видимото ръководене на църквата, ако то е толкова неправилно, тогава:
Със сигурност много от четящите това са имали преживяване, при което Господ много ясно им е показал нещо чрез милостта на Светия Дух. Колко повече Той би искал да направи това за някой, на когото е било поверено да ръководи (и да влияе на) милиони християни.
Католиците не вярват и никога не са вярвали, че папата е безгрешен или че той е по-велик човек от другите в църквата. Що се отнася до видимото ръководене на църквата, ако то е толкова неправилно, тогава:
1. Защо Христос е
поверил на апостол Петър да ръководи създадената от Него църква (Лука 22:31-32;
Йоана 21:15-19)? и
2. Защо
източноправославните християни почитат своя патриарх и своите епископи?
Ако приемем
твърдението на някои източноправославни, че само Христос може да бъде Пастир на
Своето стадо, то тогава и Източноправославната църква не би могла да има
епископи. Самата дума епископ идва от гръцкото ἐπίσκοπος - тоест надзирател,
ръководител, което също означава пастир - този, който надзирава стадото.
По този начин самата традиция на Източноправославната църква признава и
показва, че Христос не е единственият пастир на Своето стадо, но че има много,
други Негови наместници. Понеже всички епископи са в действителност Христови
наместници. Но епископът на Рим (пряк наследник на свети апостол Петър) държи
първенство сред всички тези наместници Христови и следователно е Христов
викарий на вселенско ниво, докато другите епископи (и патриарси, архиепископи и
митрополити) са Христови наместници на местно или регионално ниво.
За правилното разбиране на дефиницията ex cathedra е важно да се отбележи, че:
За правилното разбиране на дефиницията ex cathedra е важно да се отбележи, че:
- това, за което
говорим, е незаблудимост на папата, а не безгрешност или боговдъхновеност;
- незаблудимостта
на папата е по своята природа и обхват същата като тази незаблудимост, която
притежава и църквата като цяло; за да бъде непогрешимо учението на папата ex
cathedra, не е необходимо то да бъде ратифицирано от църквата;
- незаблудимост не
се приписва на всеки доктринален акт на папата, но само на това, което той ни
учи ex cathedra; условията за учение ex cathedra според
Ватикана са:
o Римският понтиф
трябва да говори в своето обществено и официално качество на пастир и учител на
всички християни, не само в своя частен капацитет на богослов или проповедник,
нито като светски господар или просто като свещенослужител от диоцеза на Рим.
Трябва да е явно, че той говори като духовен глава на Вселенската църква.
o Рисмкия понтиф е
незаблудим, само когато в посочения по-горе свой капацитет той говори за
някоя доктрина на вярата или морала.
o После, трябва да
е достатъчно явно това, че той възнамерява да ни учи с цялата пълнота и
безвъзвратност на своята върховна апостолска власт. С други думи, че неговата
цел е да определи част от някоя доктрина по напълно финален и окончателен
начин.
o Накрая, за да се
установи решението като ex cathedra, необходимо е да бъде явно, че
папата възнамерява неговото решение да е обвързващо за цялата църква. То трябва
да изисква вътрешно съгласие с неговото учение от всички вярващи под страх от
'духовно корабокрушение' (naufragium fidei), според израза, използван от Пий IX
при дефиниране на Непорочното Зачатие на Дева Мария. Теоретично, това намерение
на папата може да бъде достатъчно явно в решението му, което е адресирано само
към определена църква; но в днешно време, когато комуникацията дори в
най-отдалечените краища на земята е толкова лесна и е лесно да се осигури
нaистина вселенско оповестяване на папските декрети, по презумпция папата не
възнамерява неговото доктринално учение да бъде приемано от вярващите за учение
ex cathedra или за незаблудимо, освен ако папата сам не се обърне
към църквата като цяло по признатия официален маниер.
В заключение можем
да споменем, че непогрешимостта е била дадена лично на свети апостол Петър и
на всички негови приемници в неговото първенство в църквата, но не като
прерогатив, чието упражняване може да бъде делегирано от папата на някой друг.
По тази причина доктринални решения или учения на римските конгрегации (напр.
Sacra Cardinalium Congregationes - съставена от кардинали конгрегация с цел
помагане на папата за управлението на църковните дела), дори когато са одобрени
от папата, не претендират за непогрешимост. За да бъдат непогрешими, тези
решения или учения трябва да идват от самия папа, от негово име - от неговия
престол и катедра, според вече споменатите условия за учение ex cathedra.
Библейски
доказателства за непогрешимостта на папата
Библейските доказателства за незаблудимостта на папата са по-силни и по-ясни от тези за непогрешимостта на църквата като цяло, точно както доказателствата за първенството на римския папа са по-силни и по-ясни от всяко едно доказателство за апостолската епископска власт.
Евангелие от Матея 16:18
"и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят"
Противниците на папското първенство многократно са се опитвали да отхвърлят единственият очевиден и естествен смисъл на тези думи, според които изповеданието на Петър е камъкът-основа на църквата и източникът на нейното съвършенство и устойчивост пред портите адови. Обикновено противниците на папското първенство казват, че този камък е Сам Христос или пък е вярата, а не самата личност или служение на апостол Петър, който изповядва тази вяра. Според учението на Католическата църква не Петър е камъка, нито вярата сама по себе си е камък, а комбинацията от двете - вярата, която изповядва именно този апостол (и неговите приемници).
Евангелие от Лука 22:31-32
"И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си."
Тук Христос се обръща към свети апостол Петър и към неговите приемници в първенството в църквата. Тази специална молитва на Христа е само и единствено за апостол Петър като глава на апостолската колегия. И тъй като не можем да се съмняваме в силата на молитвата на Христа, оттук следва, че на свети апостол Петър (и на неговите приемници) Христос лично е поверил да утвърди във вярата своите братя - другите епископи, и вярващите като цяло. И това предполага неговата незаблудимост.
Евангелие от Йоана 21:15-17
"А когато се наобядваха, Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца. Казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. Казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? Петър се натъжи, задето третия път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци."
Тук Христос трикратно иска от свети апостол Петър да потвърди своята обич към Него и три пъти му поръчва да пасе Неговите агънца и овце. Христос поверява на свети апостол Петър пълният и върховен пастирски авторитет над цялото стадо Христово не само "агънца" (т.е., вярващите), но и "овци" (другите епископи), - и в това поръчение без съмнение се съдържа върховен доктринален авторитет. Но една такава доктринална власт в Църквата не би могла наистина да осигури единството ѝ, което иска Христос, освен ако тя не е непогрешима. Безсмислено е да се твърди, както често правят не-католиците, че тези стихове представляват просто възстановяване на свети апостол Петър като един от апостолите след трикратното му отричане от Христа. Напълно е възможно Христос да е изискал това трикратно признание в контраст с трикратното отричане, но ако думите Христови в този и в другите (посочени по-горе) цитати наистина означават нещо, и ако те трябва да бъдат разбирани по същия явен и очевиден начин, то не можем да отречем, че Евангелието ясно подкрепя папския авторитет. Също толкова безсмислено е да се твърди, че тази власт е дадена на апостол Петър просто като на един от апостолите: в тези стихове апостол Петър е изтъкнат между апостолите и Христос набляга на Своето обръщение лично към него, поради което не можем да избягаме от истинността на тези Христови думи и от католическата позиция за техния смисъл. По-нататък, явно е от доказателства като Деянията на светите апостоли, че свети апостол Петър е имал първенство в ранната църква и, за да бъде това първенство ефикасно за целите, които е предвидил Христос, то трябва да е включвало в себе си предпоставката за доктринална непогрешимост.
Библейските доказателства за незаблудимостта на папата са по-силни и по-ясни от тези за непогрешимостта на църквата като цяло, точно както доказателствата за първенството на римския папа са по-силни и по-ясни от всяко едно доказателство за апостолската епископска власт.
Евангелие от Матея 16:18
"и Аз ти казвам: ти си Петър (камък), и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да ѝ надделеят"
Противниците на папското първенство многократно са се опитвали да отхвърлят единственият очевиден и естествен смисъл на тези думи, според които изповеданието на Петър е камъкът-основа на църквата и източникът на нейното съвършенство и устойчивост пред портите адови. Обикновено противниците на папското първенство казват, че този камък е Сам Христос или пък е вярата, а не самата личност или служение на апостол Петър, който изповядва тази вяра. Според учението на Католическата църква не Петър е камъка, нито вярата сама по себе си е камък, а комбинацията от двете - вярата, която изповядва именно този апостол (и неговите приемници).
Евангелие от Лука 22:31-32
"И рече Господ: Симоне, Симоне! Ето, сатаната поиска да ви сее като пшеница; но Аз се молих за тебе, да не оскъднее вярата ти; и ти някога, кога се обърнеш, утвърди братята си."
Тук Христос се обръща към свети апостол Петър и към неговите приемници в първенството в църквата. Тази специална молитва на Христа е само и единствено за апостол Петър като глава на апостолската колегия. И тъй като не можем да се съмняваме в силата на молитвата на Христа, оттук следва, че на свети апостол Петър (и на неговите приемници) Христос лично е поверил да утвърди във вярата своите братя - другите епископи, и вярващите като цяло. И това предполага неговата незаблудимост.
Евангелие от Йоана 21:15-17
"А когато се наобядваха, Иисус казва на Симона Петра: Симоне Ионин, любиш ли Ме повече, отколкото тия? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите агънца. Казва му пак втори път: Симоне Ионин, любиш ли Ме? Петър Му казва: да, Господи! Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци. Казва му трети път: Симоне Ионин, обичаш ли Ме? Петър се натъжи, задето третия път му каза: обичаш ли Ме? и Му рече: Господи, Ти всичко знаеш; Ти знаеш, че Те обичам. Иисус му казва: паси Моите овци."
Тук Христос трикратно иска от свети апостол Петър да потвърди своята обич към Него и три пъти му поръчва да пасе Неговите агънца и овце. Христос поверява на свети апостол Петър пълният и върховен пастирски авторитет над цялото стадо Христово не само "агънца" (т.е., вярващите), но и "овци" (другите епископи), - и в това поръчение без съмнение се съдържа върховен доктринален авторитет. Но една такава доктринална власт в Църквата не би могла наистина да осигури единството ѝ, което иска Христос, освен ако тя не е непогрешима. Безсмислено е да се твърди, както често правят не-католиците, че тези стихове представляват просто възстановяване на свети апостол Петър като един от апостолите след трикратното му отричане от Христа. Напълно е възможно Христос да е изискал това трикратно признание в контраст с трикратното отричане, но ако думите Христови в този и в другите (посочени по-горе) цитати наистина означават нещо, и ако те трябва да бъдат разбирани по същия явен и очевиден начин, то не можем да отречем, че Евангелието ясно подкрепя папския авторитет. Също толкова безсмислено е да се твърди, че тази власт е дадена на апостол Петър просто като на един от апостолите: в тези стихове апостол Петър е изтъкнат между апостолите и Христос набляга на Своето обръщение лично към него, поради което не можем да избягаме от истинността на тези Христови думи и от католическата позиция за техния смисъл. По-нататък, явно е от доказателства като Деянията на светите апостоли, че свети апостол Петър е имал първенство в ранната църква и, за да бъде това първенство ефикасно за целите, които е предвидил Христос, то трябва да е включвало в себе си предпоставката за доктринална непогрешимост.
Доказателства
за непогрешимостта на папата от Св.Предание
Още от първите
векове след създаването на църквата може да се види широкоразпространеното
признаване от различните църкви на върховната власт на Римския понтиф по
отношение не само на дисциплинарни, но и на доктринални въпроси. Това се вижда
ясно, например от:
· писмото на свети
папа Климент I до коринтяните, писано в края на I век;
· начинът, по
който скоро след това свети Игнатий Антиохийски се обръща към Римската църква;
· позицията на свети
папа Виктор през втората половина на втори век, във връзка с противоречията за
празнуването на Възкресение;
· учението на
свети Ириней Лионски, който дава като правило срещу ересите това, че съгласието
с (и подчинението на) Рим е достатъчно потвърждение за апостолското приемство
на една доктрина;
· кореспонденцията
между папа Дионисий и неговия съименник, епископът на Александрия през втората
половина на трети век; и др.
Дори еретиците
признавали нещо специално в доктриналния авторитет на папата и някои от тях,
като Марцион през втори век и Пелагий и Калестий през първата четвърт на пети
век, апелирали към римския папа с надеждата да получат отмяна на своята анатема
от страна на поместните епископи или събори. И още от времето на първите
вселенски събори има достатъчно подробни и официални доказателства, признаващи
първенството на епископа на Рим по доктринални въпроси. И, което е още
по-важно, съществуват подробни официални свидетелства от самите Вселенски
събори, за финалността и съответно за непогрешимостта на папското учение.
· Свети Августин,
например, по време на събора в Картаген през 418г., в своята проповед изразява
доминиращата католическа позиция и, позовавайки се на писмо от папа Инокентий
(което утвърждава решенията на събора), казва: "Отговорът на Рим
пристигна: случаят е приключен" (Inde etiam rescripta venerunt: causa
finita est) - "Проповеди" 131, C.X.
· И отново,
говорейки по същия въпрос, свети Августин настоява, че "всички съмнения бяха премахнати от писмото на папа Инокентий";
· Светите отци от
събора в Ефес (Трети Вселенски събор) през 431г. казват, че те са
"заставени" да осъдят ереста на Несторий "от свещените канони и
от писмото на нашия свят отец и съ-служител, римският епископ Целестин";
· двадесет години
по-късно отците от събора в Халкидон (Четвърти Вселенски събор) през 451г.,
след като прочитат писмото от папа Лъв, казват: "така вярваме всички ние,
защото Петър говори чрез Лъв";
· повече от два
века по-късно, по време на третия събор в Константинопол (Шести Вселенски събор)
(680-681г.), същият израз е повторен отново: "Петър говори чрез Агатон";
· след още два
века, скоро преди Фотиевата схизма, изложението на вярата, съставено от папа
Хормисд, било прочетено и прието по време на четвъртия събор в Константинопол
през 869-870г. (Осми Вселенски събор на Вселенската църква (различен от
състоялия се през 879-880г. в Константинопол Фотиев събор, непризнат за
Вселенски нито от Запад, нито от Изток)), и в това изложение (от събора) е
казано, че: "Ти си Петър" и "католическата вяра е запазена
неосквернена в апостолическата епархия";
· накрая,
обединителният събор във Флоренция през 1438-1445г. (един от двата събора,
свикани с цел прекратяване на Великата схизма от 1054г.), повтаряйки
съдържащото се в изложението на вярата на Михаил Палеолог, прието от втория
събор в Лион (1274 г.), постановява, че "светият апостолски престол и
Римският понтиф държат първенство над целия свят; и самият Римски понтиф е
наследник на блажения Петър, княз на апостолите и истинен викарий Христов, и глава
на цялата църква, и отец и учител на всички християни, и на него, в лицето на
блажения Петър, е дадена от нашия Господ Иисус Христос пълната власт да пасе,
управлява и ръководи Вселенската църква, и това е признато и от декретите на
Вселенския събор и в Свещените канони". Под това решение се подписват
всички източни епископи, представляващи източноправославните църкви.
По тази причина
става явно, че съборът в Рим от 1869-1870г. не е дефинирал нова доктрина
по отношение на незаблудимостта на римския папа, но просто отстоява това,
което вече е било безусловно признавано в еквивалентни дефиниции от не един от
ранните Вселенски събори. Преди времето на Фотиевата схизма на Изток и на
Галиканското движение на Запад, не е съществувало официално отричане първенството
или незаблудимостта на папата, но дори обратно - има множество свидетелства,
които ги потвърждават. Догматът за незаблудимостта на римския понтиф (infallibilità
pontificia) не е наложен от самия папа, а е приет със съборно решение на
епископите на Вселенската църква.
Някога бил ли е отлъчен като еретик някой каноничен римски папа?
Тридесет години след смъртта си на Шестия вселенски събор (III Константинополски 680г.) папа Хонорий I бива анатемосан по име покрай ересиарсите, изповядващи монотелитизма. В анатемата се чете: "и с тях Хонорий, който бе Прелат на Рим като ги следваше във всичко".
Някога бил ли е отлъчен като еретик някой каноничен римски папа?
Тридесет години след смъртта си на Шестия вселенски събор (III Константинополски 680г.) папа Хонорий I бива анатемосан по име покрай ересиарсите, изповядващи монотелитизма. В анатемата се чете: "и с тях Хонорий, който бе Прелат на Рим като ги следваше във всичко".
В миналото
последователи на монотелитството са били ливанските маронити, които в
последствие конвертират в православната вяра и днес са католици от византийски
обред в общение със Светия престол (униати). Поддръжници на ереста са били
синайския архиепископ Теодор, александрийския патриарх Кирил и
константинополските патриарси Сергий и Пир.
Папа Хонорий I, който е поощрявал помирението между монофизитите и православните на изток и който не е изповядвал еретичното учение на монотелитите, но е неглижирал изповядването му от ересиарсите, е бил осъден на Тринайстата сесия на Шестия Вселенски събор. Съборът на няколко пъти изрича анатема срещу ересиарсите, включвайки и папа Хонорий измежду тях, като тогавашният папа Агатон умира преди още да е приключил съборът и текстът на анатемата е променян неколкократно. Дълго време след приключването му (около година и половина) римският престол остава незает (sede vacante), а документите от събора - нератифицирани. Новоизбраният папа Лъв II подписва съборните решения, като анатемата срещу ересиарсите завършва с думите "и заедно с тях Хонорий, който ги следваше във всичко", което остава окончателен текст на анатемата за Вселенската църква. Папа Лъв интерпретира решението на събора не като "погрешаване във вярата", а като "неблагоразумна мълчалива икономѝя", т.е. осъждането му е било за небрежност и слабо водителство, защото писмата и напътствията му (по-скоро липсата на адекватни такива) са могли да изтръгнат и заличат ереста още от корените ѝ. В кореспонденцията му с константинополския патриарх ясно и недвусмислено се забелязва личния характер в наставленията на папата към патриарха, а не от позицията на учителстващ архипастир на Перовия престол - ex cathedra. В писмото си до своя събрат патриарх Сергий Константинополски папа Хонорий съобщава за една воля на Христа Иисуса, но не проличава да споделя вярването на монотелистите за единствена воля, което е съществено за ересията. "...Хонорий, когато изповяда една воля на нашия Господ, имаше за цел да отрече, че Христос е имал воля на плътта, на похотта, тъй като е заченат и роден без всякакъв порок" - пише св. Максим Изповедник в писмото си до Мариний Кипърски.
Папа Хонорий I, който е поощрявал помирението между монофизитите и православните на изток и който не е изповядвал еретичното учение на монотелитите, но е неглижирал изповядването му от ересиарсите, е бил осъден на Тринайстата сесия на Шестия Вселенски събор. Съборът на няколко пъти изрича анатема срещу ересиарсите, включвайки и папа Хонорий измежду тях, като тогавашният папа Агатон умира преди още да е приключил съборът и текстът на анатемата е променян неколкократно. Дълго време след приключването му (около година и половина) римският престол остава незает (sede vacante), а документите от събора - нератифицирани. Новоизбраният папа Лъв II подписва съборните решения, като анатемата срещу ересиарсите завършва с думите "и заедно с тях Хонорий, който ги следваше във всичко", което остава окончателен текст на анатемата за Вселенската църква. Папа Лъв интерпретира решението на събора не като "погрешаване във вярата", а като "неблагоразумна мълчалива икономѝя", т.е. осъждането му е било за небрежност и слабо водителство, защото писмата и напътствията му (по-скоро липсата на адекватни такива) са могли да изтръгнат и заличат ереста още от корените ѝ. В кореспонденцията му с константинополския патриарх ясно и недвусмислено се забелязва личния характер в наставленията на папата към патриарха, а не от позицията на учителстващ архипастир на Перовия престол - ex cathedra. В писмото си до своя събрат патриарх Сергий Константинополски папа Хонорий съобщава за една воля на Христа Иисуса, но не проличава да споделя вярването на монотелистите за единствена воля, което е съществено за ересията. "...Хонорий, когато изповяда една воля на нашия Господ, имаше за цел да отрече, че Христос е имал воля на плътта, на похотта, тъй като е заченат и роден без всякакъв порок" - пише св. Максим Изповедник в писмото си до Мариний Кипърски.
