Схизмата


Обща история за отпадането на източноправославните църкви от Католическата Църква

В продължение на няколко века почти целият християнски Изток принадлежал към Вселенската Църква. Съхранявайки своите местни обредни обичаи и особености на църковно благочестие, източните църкви признавали Римския вселенски архиерей за приемник на първия от апостолите, Петър, и се обръщали към него за разрешаването на крупни църковни спорове и догматически съмнения, или пък за утвърждаването на съборни постановления. Определенията на Вселенските Събори не се считали за общозадължителни,
свети папа Целестин
докато не получели одобрението от Апостолическия Римски Престол. Папата бил почитан като общ отец на всички верни и на всички пастири. Той можел да премести, осъди или отлъчи от Църквата който и да е от източните патриарси, когото смята за недостоен или еретик; той също нерядко възстановявал на катедрите йерарси, несправедливо осъдени от пристрастни събори на източните епископи. Константинополският патриарх Несторий бил осъден лично от Папа Св. Целестин, а Ефеският Вселенски (Трети) Събор просто привел в изпълнение постановлението на папата. Папа Св. Лъв Велики осъдил няколко висши източни йерарси и издал своето прочуто догматическо послание, на което се подчинил целият православен Изток. Никой
свети папа Лъв I Велики
от големите източни светци не е възразил срещу висшата архипастирска и вероучителна власт на Римския епископ. Всички онези папи от първите векове, които проявили най-голяма решителност и самостоятелност в управлението на християнския Изток, след смъртта си били причислени към лика на светците и до днес се почитат не само във Вселенската Църква, но и в отделилите се църкви на Изтока.
От друга страна обаче, корените на гръцкия разкол трябва да се търсят още в дълбоката древност. Византийските християнски императори били единствените преки и непосредствени наследници на всемогъщите езически римски императори. Би било странно, ако те, заедно със световната империя, не са наследили от тях и нейните закони и нрави, в това число и техните възгледи по въпросите за отношенията между държавната власт и религията. Римските императори били пълновластни управници на държавната езическа религия, назначавали и сменяли "боговете" по свое усмотрение; понякога те самите се обявявали за богове. Приемайки християнството, Константин, разбира се, се отказал от тези нелепи претенции за божественост; той бил искрен, истински християнин. Но мнозинството от неговите приемници, при цялата своя преданост към християнството, не устояли на голямото изкушение - от покровители на Църквата да се превърнат в нейни управници. Появил се т.нар. цезаропапизъм. Светската власт започнала да се меси в църковните дела, и в крайна сметка, косвено - във въпросите на вероучението; светската власт се стремяла да превърне църковната йерархия, както по-рано правела това и с езическите жреци, в послушно оръдие на правителството, безусловно предано на неговите земни политически цели, готова да принесе в жертва на държавата вселенската задача на Църквата.
При това византийските императори неизбежно щели да се сблъскат с богоустановените защитници на свободата на Църквата - римските патриарси, които не можели да допуснат Църквата да се отклони от своето предназначение: да води хората към вечното спасение. Естествено е, че византийският двор всячески се стараел да омаловажи значението на папата, да обезсилва неговите постановления, да изразява съмнения в неговото дипломатическо първенство. Още по време на ІІІ Вселенски Събор император Теодосий II се опитал да низложи папския защитник свети Кирил Александрийски (патриарх на Александрия), който горещо отстоявал догматическата власт на папата. "Наше Величество - написал императора до Кирил - няма да търпи човек, който иска повече да заповядва, отколкото просто да излага своето мнение" (Деяния на Вселенските Събори, изд. Казан.Дух.Акад., 1859 г., т. І, стр. 478).
Теодосий II
Императорът желаел самостоятелно да заповядва на Вселенския Събор. Това се повтаряло много често и впоследствие. Йерарсите, верни на Рим, очаквали притеснения, немилости, открити гонения; обратно - раболепните епископи, които се отнасяли благосклонно към императорската система на управление на Църквата, можели да разчитат на почести и подаръци. Вследствие на това в източния клир се появили две течения: всички свети йерарси и подвижници (Св. Атанасий, Св. Йоан Златоуст, Св. Йоан Дамаскин, Св. Теодор Студит и др.) се борели мъжествено с цезаропапизма и защитавали Католическата Църква; всички онези йерарси, които били нравствено неспособни на саможертвена служба на Христа, склонили на независима от Рим византийска църква към пълна автокефалия. За да противодействат успешно на папското първенство, императорите постепенно възвеличили епископската катедра на императорската столица Константинопол; с течение на времето константинополският епископ получил титлата патриарх (впоследствие той дори започнал да се нарича вселенски патриарх), а към канон ІV на Халкидонския Вселенски Събор група гръцки епископи, по незаконен начин, прибавила прословутия "Канон 28", който определял императорската константинополска патриаршия като по-висша от древните източни патриаршии и "първа след Рим". Папа Св. Лъв Велики отхвърлил този лъже-канон като пагубен за цялата Църква. Докато били живи преданията на древните християнски църковни мислители и народът съхранявал завета на великите Отци на Църквата от ІV и V век, усилията на поддръжниците на гръцкия разкол нямали особен успех. Но през ІХ век положението рязко се влошило.
"По това време византийски император бил малолетния и глупав Михаил, който поради своята пристрастеност към виното и разюздаността си получил прозвището Пияницата. Заедно с него царството управлявал неговия дядо Барда, като по това време епископ бил Св. Игнатий I Константинополски. Барда, жесток и развратен човек, живеещ в незаконна връзка с друга жена, въпреки че съпругата му била жива, се разсърдил на Св. Игнатий заради това, че го лишил от Светото Причастие заради разпътния му живот. По настояване на Барда Св. Игнатий бил свален със сила от престола и изпратен на заточение.
залавянето на свети Игнатий
На негово място Барда поискал да бъде поставен Фотий. Фотий, по това време библиотекар, се отличавал със забележително образование, но заедно с това бил неимоверно горд и високомерен. Той бил ръкоположен в патриаршески сан от отлъчения от Църквата еретик епископ Григорий Сиракузки, тъй като никой друг от православните епископи не се решил да го ръкоположи. В същото време Игнатий бил подложен на жестоки обиди. Прехвърлян от един затвор в друг, подлаган на глад той трябвало да се яви окован на съд пред Фотий...
Всички тези жестокости били наложени с цел да принудят Игнатий да се отрече от престола в полза на Фотий. Папа Николай І, като узнал цялата истина, свикал в Рим епископски събор, на който Фотий, уличен в незаконно узурпиране на патриаршеската власт, в жестокости и подправяне на документи, бил отлъчен от Църквата заедно със своите съратници. Фотий открито въстанал срещу папата и срещу цялата Западна Църква, обвинявайки последната в измислени изкривявания на християнското учение. Заслуженото възмездие обаче не закъсняло. Барда бил умъртвен по заповед на императора; много скоро след това и императорът попаднал под ударите на заговорници. Новият император, Василий, още с възкачването си на престола, свалил Фотий и върнал на
интронизирането на патриарх Фотий
катедрата Игнатий, който сред всеобща радост се върнал от затвора в столицата. За всичко случило се папата бил уведомен. Той изпратил пълномощници за прекратяване на разкола. Свиканият VІІІ Вселенски Събор (869 г.) отлъчил Фотий от Църквата. Освен това отците на Събора определили, че всеки истински християнин трябва да признае Римския епископ за глава на всяка Църква. Св. Игнатий отново бил възстановен на патриаршеската длъжност... Междувременно променливият Фотий лесно спечелил разположението на императора и с негова помощ, за втори път, след смъртта на Св. Игнатий, превзел патриаршеския престол... Чувствайки се вече стабилен на патриаршеската катедра, Фотий дал воля на гордостта си като започнал да се обръща към светия отец без дължимото уважение и да го клевети, като твърдял, че Римската църква изопачавала християнското учение..." (И. Забужний, "Православие и католичество", стр. 164-170).
След кончината на Фотий, църковният мир бил възстановен, следващите патриарси не въставали срещу папата. Но злото вече било пуснало толкова дълбоки корени, че само било достатъчно да се появи нов горделивец на
Михаил Керуларий на трона
Константинополската катедра, за да се осъществи отпадането на императорската църква от Вселенската. Точно такъв честолюбец се оказал през ХІ век Михаил Керуларий. "Керуларий, поради изпитваната сляпа ненавист към латините, заповядал да бъдат затворени всички техни църкви и манастири, намиращи се в Цариград, като Светите Дарове били потъпквани от нозете на гърците. След това той изпратил писма до епископите, упреквайки латинската църква в различни отстъпления... Тогавашният Папа Лъв ІХ в пространно послание отговорил на всички безпочвени упреци на Керуларий и изпратил в Константинопол свои пълномощници, които да убедят патриарха да се разкае... След като не намерили начин да постигнат съгласие с Керуларий, папските посланици били принудени да го отлъчат от Църквата... Грамотата за отлъчването била
папа св. Лъв IX
поставена публично на олтара на катедралата "Св. София" на 16 юли 1054г. и тази дата се смята за деня на окончателния разрив на гърците с Вселенската Църква. На гръцките императори им се понравил новият ред на нещата, по силата на който патриархът, който вече не признавал папата, всецяло попадал под зависимостта от царската власт. Умишлено започнали да избират за епископи хора, които не се съобразявали с дълга, повелен им от тяхната съвест, а се стараели да угодят на патриарха и императора... Малко по малко Изтокът забравил за първенството и върховенството на Римския епископ". (пак там, стр. 171-174) От Византия гръцкият разкол се разпространил и в съседните славянски страни и в Русия.
Но за съществуването на разкола виновен е не само Изтокът, много вини има и Западът. По време на един от кръстоносните походи кръстоносците, въпреки строгите предписания на папата, разграбили Константинопол и се държали крайно предизвикателно. Меченосците причинили много вреди на светото дело по духовното сближаване между Русия и християнския Запад. Добросъвестният историк обаче не може да не признае, че за всички тези тъжни събития злото не произхожда от Католическата Църква. Папата строго осъдил недостойното поведение на кръстоносците, дори отлъчил от Църквата някои от тях. Меченосците още дълго отказвали да слушат Църквата - до отпадането им в протестантството. И така, всички големи исторически причини за Гръцкия разкол тръгват от едно нещо - горделивото въставане срещу Апостолическия Римски Престол, следствие от първоначалното подчиняване на религията на самолюбивите земни сметки. Това е и главната причина за тази своеобразна религиозна революция, която донесе толкова вреди за отпадналите църкви и подготви почвата за комунистическото безбожие.

Отец Станислав Тишкевич
"За произхода на Гръцкия разкол"
Абонамент за: Публикации (Atom)