Първенството на римския епископ. Необходимост

Добре, апостол Петър е пръв измежду апостолите. Защо трябва да приемем първенството на неговите приемници - римските папи - за първи измежду останалите епископи в Църквата?

Приемството

Напълно противоречива и несъстоятелна е позицията на някои източноправославни и повечето протестанти, които твърдят, че първенството на свети апостол Симон, наречен Петър, сред апостолите не означава първенство на римските епископи - негови приемници. Както дейността на светите апостоли по изграждане и разширяване на църквата не приключва и не изчезва след смъртта им, така със сигурност и апостолското първенство на свети апостол Симон Петър не изчезва след мъченическата му смърт. Както е било предвидено от самия Господ Иисус Христос, това първенство е продължило съществуването и развитието си във вид, подходящ за църквата, така както и службата на апостолите продължава да съществува в подходящ вид (а именно, като служението на дяконите, свещениците и епископите в Католическата и Източноправославната Църкви - и двете църкви имат това апостолско приемство).
Очевидно е, че положението на светия архиапостол сред другите апостоли и в християнската общност е основата на Божието царство на земята, т.е. на Църквата Христова. Сам Христос поставя апостол Симон Петър за глава на всички апостоли. Тази основа, положена за Църквата от нейния Създател, не може да изчезне с личността на свети апостол Симон Кифа, но продължила и продължава в първенството на Римската църква и нейните епископи.

За да докажем този факт, нека отново съпоставим Евангелие от Матея 16:18-19 с Книга на пророк Исаия 22:15-24:

Книга на пророк Исаия 22:15-24

Евангелие от Матея 16:18-19

“15. ... върви, иди при оня царедворец, при Севна, началника на двореца (и му кажи): 16. що имаш и кого имаш тук, та си изсичаш тука гробница? – Той изсича за себе си гробница на височината, дяла си жилище в скалата. ... 19. И ще те тласна от твоето място, и ще те свалят от твоето достоинство. 20. И в оня ден ще призова Моя раб Елиакима, Хелкиев син, 21. и ще го облека с твои дрехи и с твой пояс ще го опаша, и властта ти ще предам в ръцете му; и той ще бъде отец за жителите иерусалимски и за дома Иудин. 22. И ключа на Давидовия дом ще туря на раменете му; той ще отвори, и никой не ще затвори; той ще затвори, и никой не ще отвори. 23. И ще го крепя като гвоздей на твърдо място; и той ще бъде като славно седалище за дома на отца си. 24. И на него ще виси цялата слава на бащиния му дом, на деца и внуци, на цялата покъщнина до последно свирало.”

“18. и Аз ти казвам: ти си Петър, и на този камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят; 19. и ще ти дам ключовете на царството небесно, и каквото свържеш на земята, ще бъде свързано на небесата; и каквото развържеш на земята, ще бъде развързано на небесата.“

В цитата от Книга на пророк Исаия, Севна е царедворец (пост, подобен на този на съвременния министър-председател в монархическа страна) при иудейския цар Езекия (който се споменава в Четвърта книга Царства, 18-20 глава). Този царедворец имал специална роля: на него били поверени ключовете от царството така, както свети апостол Петър получил ключовете от царството небесно от нашия Господ Иисус Христос. Постът на царедвореца бил наследствен, династичен пост. Той бил свързан с определена служба, трон, одежди, авторитет и ключ. Тази служба много прилича на службата на Папата. Този, който държи ключовете, бил наричан отец. Всичко това говори за приемственост. Дори в Книга на пророк Исаия 22:22 се посочва тази наследственост на 'Давидовия дом'. Давид е починал 400 години по-рано. Иисус също произлиза от Давидово коляно. Иисус е Цар и има властта да даде на свети апостол Петър ключовете, така както Господ дава ключовете на Елиаким. Когато Иисус дава на апостол Петър ключовете, Петър получава службата на царедвореца, която представлява династична власт, от Сина Давидов, Иисус, Израилския цар, но също служба, която има династична наследственост.

Ключовете са нещо постоянно. Иисус не казва на апостол Петър 'Аз ще си взема ключовете обратно след смъртта ти'. Това не би имало смисъл. Католическата църква вярва, че Иисус дава на апостол Петър тази служба така, както Бог дава службата на Елиаким. Иисус дава на апостол Петър правото да свързва и развързва. Апостол Петър е имал правото и авторитета да посочи свой наследник, което и той е направил. Той дава ключовете на свети Лин (споменат във Второто послание на свети апостол Павла до Тимотея 4:21), който става втори Римски Папа след свети апостол Петър. Свети папа Лин от своя страна дава ключовете на свети Анаклет, който ги предава на свети Климент.

Свети папа Климент Римски в своето Послание до Коринтяни (ок. 96г. сл. Р. Хр.), пише за апостолското приемство на свещенството: "Апостолите получиха Евангелието за нас от Господа Иисуса Христа; Иисус Христос беше изпратен от Бога. Значи Христос е от Бога и апостолите са от Христа. И двете идват тогава по волята Божия... Проповядвайки навсякъде по страни и градове, те поставиха (назначиха) своите първи плодове, след като ги изпитаха чрез Духа, да бъдат епископи и дякони за вярващите. И това не направиха по нов начин, тъй като беше писано още от съвсем древни времена за епископите и дяконите; защото така говорят Писанията: 'Ще поставя техните епископи в справедливост и дяконите им в правда' (необичаен цитат по Книга на пророк Исаия 60:17). ... И нашите апостоли знаеха чрез Господа нашего Иисуса Христа, че ще има съревнование за поста на епископа. По тази причина, бидейки получили това пророчество, те назначиха тези хора, и след това дадоха закон, за да може, ако тези хора заспят, други утвърдени мъже да наследят тяхното служение."

Основният смисъл на този цитат е ясен - апостолите са поставили първите епископи и са се погрижили за тяхното наследяване, тоест установили са апостолското приемство. 

Свети Ириней Лионски лично е познавал хора, близки до светите апостоли Петър и Павел, хора, "в чиито уши звънтяха проповедите на блажените апостоли". Той свидетелства, че истината, която църквата е получила от апостолите, е достигнала до него и следователно "същата, даравяща живот вяра, е била съхранена в църквата и предадена в чистота и цялост от апостолите дори до ден днешен" - "Срещу ересите" 3, 3.

И в Стария Завет можем да видим приемството, предавано чрез възлагане на ръце и миропомазване. Например:

• В Пета книга Моисеева Иисус е изпълнен с духа на мъдростта, защото Моисей възлага ръце върху него (Второзаконие 31:1-8).
• В Трета книга Царства 19:16, Господ казва на свети пророк Илия:
  "Елисея пък, Сафатовия син, от Авел-Мелоха, помажи за пророк вместо себе си;"
• Подобен пример има и в Първа книга Царства 16:13:
  "Самуил взе рога с елей и го помаза посред братята му, и Дух Господен почиваше върху Давида от оня ден и насетне."

След време наследниците на апостолите започнали да бъдат наричани епископи ("епископ" е превод от гръцката дума επίσκοπος, която буквално значи "който ръководи/надзирава" - надзирател) и заемали такъв пост: "Верни са тия думи: желае ли някой епископство, добро нещо желае." - I Тим 3:1 (виж също Послание на свети апостол Павла до Филипяни 1:1).

От всичко това се вижда, че службата на дяконите и епископите е била установена още преди края на 1 век, и че тя се е предавала от самите апостоли на избрани мъже, и от тези избрани мъже на други, тоест, установено е било апостолското приемство. По този начин, както свети апостол Петър е бил първи сред апостолите, така и неговите приемници - римските папи - са били първи сред другите епископи. За всичко това свидетелстват Светите отци и Светите събори на Църквата от първото хилядолетие на християнството и след това.

Измежду източноправославната доктрина се шири идеята, че всеки епископ е "Петър" в своята епархия. До известна степен е вярно това (макар и неподкрепено от светите отци и съборите), дотолкова, че епископът приема служението на апостолското надзираване на агънца - верните, и овци - презвитерите, но Петровото служение обхваща надзираването и над третите, над другите 'овци' - епископите. Освен това може да се разгледа въпроса за съществуващо петрово приемство на всяка епископска катедра според това дали е в общение с Престола на Петър.

Тъй като съдържанието в полемиките по отношение на йерархичната принадлежност в Църквата е претърпяло значителни промени, особено през второто хилядолетие на християнството, ще разглеждаме и ще изхождаме само от светите отци, нашите църковни учители и решенията с хрониките на Вселенските и поместните събори на Църквата от първото хилядолетие.

Причината за разликите и неразбирателствата между съвременните източноправославни църкви

Повечето източноправославни християни днес не са запознати с традицията, признаваща първенството на Рим. Те смятат вярата за камъка, върху който е изградена църквата, налагайки мнението, че за римската църква камъкът е човек. Светите Отци на църквата винаги са поучавали, че вярата (изповеданието) на свети апостол Петър и самият този апостол са камъкът, върху който е изградена Църквата - за тях този въпрос никога не е стоял като "или/или" (т.е., църквата да е била изградена или върху вярата, или върху самия апостол Симон), те винаги са проповядвали, че църквата е изградена и върху двете. Върху 1) вярата на 2) Петър.

Цитатите, дадени от светите отци, ясно показват, че в църквата винаги е имало йерархия, и глава на тази йерархия винаги е бил Римският папа (не като Глава на Църквата, защото неин глава е Христос, а като глава на йерархията в нея). Липсата на подобна йерархия измежду съвременните източноправославни църкви ясно показва защо тя е необходима. Днес ние не можем да говорим дори за една Източноправославна Църква, с едно становище по всички богословски и канонични въпроси. Например, необходимо ли е повторно кръщение на приеманите в източноправославната църква протестанти или е достатъчно само миропомазване (някои крайни старостилни църкви в България и Русия, например, настояват за повторно кръщение и венчаване дори на православни християни, кръстени и венчани в каноничните източноправославни църкви); какво е необходимо при брак между православен и католик (или протестант, или представител на друга вяра); може ли да се използва новият ревизиран Юлиански календар (който празнува повечето неподвижни празници, вкл. Рождество Христово, заедно с Григорианския календар) или трябва да се придържаме към стария стил, можем ли изобщо да приемем Григорианския календар; може ли православен християнин, живеещ или пътуващ в чужбина, да посещава католическа черква, ако няма наблизо източноправославна или не може (дори в рамките само на Българската Църква всичко зависи от отделния свещеник - според някои това е допустимо и дори препоръчително, докато според други това би било безотговорно и дори се равнява на ерес)? И т.н., и т.н.

Източноправославните твърдят, че върховната власт в църквата принадлежи на Вселенските събори, но в същото време те не свикват такива - защо? Нима няма достатъчно нови предизвикателства пред църквата днес, повече, отколкото когато и да било през последните 2000г.? Проблемът е, че в Източноправославната църква днес го няма този върховен авторитет, който да утвърждава всичко, ставащо в нея църква. Това е и причината за липсата на каквито и да било Вселенски събори измежду източноправославните църкви през последните 13 века (последният Вселенски събор, признаван от Източноправославните църкви, е Седмият Вселенски събор, състоял се в Никея през 786-787г. сл. Р. Хр.). И този проблем съществува не само на световно ниво, но дори и на поместно ниво, тъй като дори авторитетът на самите патриарси вече не е това, което е бил преди време. Така например, един гръцки православен християнин може сам да реши, например, дали да слуша и да се подчинява на своя местен епископ, на архиепископа на Атина, или на Константинополския патриарх, когато мненията им се различават. И никой няма върховния авторитет или правото да каже кой от тези епископи греши и кой е прав. Същият този проблем се наблюдава и в Българската, Руската, Румънската, Сръбската, Украинската, Американската църкви и т.н. Това е и причината съвременната Източноправославна общност да не може да свика дори един Вселенски събор през последните 13 века, за да разреши възникналите през този (доста дълъг) период от време спорове и различия между поместните си етнически църкви, и да утвърдят вероистините. И дори по някакво чудо тези поместни църкви да успеят да се споразумеят и да свикат църковен събор, би се появил един основен проблем:

Именно поради липсата на върховен авторитет, няма да има кой да задължи отделните епископи да приемат решенията на събора и да им се подчинят (както се случи след събора им в Крит през 2016г.). Защото, макар източноправославните да твърдят, че върховната власт и върховният авторитет в църквата принадлежат на Вселенските църковни събори, всеки един епископ може да каже, че той не е бил представен на събора, или че просто не го признава за Вселенски (Велик, "Всеправославен" или Свят). Точно затова, както пише свети Методий, в ранната църква без участието на Римския папа, 'изявено чрез изпращането на негови пратеници, всеки един Вселенски събор е недействителен'. От Римския папа е зависело също, дали решенията на събора ще бъдат утвърдени за православни и вселенски, както и кои от решенията на ще бъдат отхвърлени.

Това е и причината за огромните разлики между, например, Българската, Гръцката, Руската, Украинската, Американската и прочие отделни църкви. Те не могат да постигнат съгласие дори по основни въпроси на вярата и дори в рамките на една и съща църква има много големи разлики между различните паства - всичко зависи до голяма степен от светогледа на свещеника и неговата преценка. Това води и до непрекъснатото делене на източноправославните църкви на различни схизматични общности, всяка от които твърди, че е 'по-православна' от другите - процес, който се наблюдава във всички източноправославни етнически църкви днес. В България до неотдавна имаше схизма (по политически причини), довела до появата на два синода, и отделно съществува Българска Старостилна Църква. В Украйна до скоро църквата бе разделена на три с три отделни синода, но обединението им предизвика друг сериозен конфликт и разделение. В Русия държавата се опитва изкуствено да обедини многобройните общности, като ги задължи да служат съвместно - официално признатата Руска Църква, староверците (които съществуват още от времето на реформата на патриарх Никон през 17 век), Руската Истинно-Православна Църква и мн. др. Отделно стои въпроса и с непризнатите Македонска, Черногорска и други източноправославни църкви, проблемите между Антиохийската и Йерусалимската патриаршии, между Сръбската и Румънската патриаршии, и т.н.

Това е само още едно доказателство за Божия промисъл, заложен от нашия Господ Иисус Христос в назначаването на свети апостол Петър за глава на църковната "администрация" и за Негов викарий (домоуправител) по време на физическото Му отсъствие, за да може Църквата да устои и портите адови да не Ѝ надделеят.

Светите отци за първенството на Римския престол, тук.