Във връзка с полемичен разговор с източноправославен богослов за църковния развод, ето и отговора на "римлянина". Но преди това нека се запознаем с мнението на богослова: прочети тук.
Целият проблем в източната доктрина за погрешното разбиране на съпружеските отношения е заради сливането на брака, за чиято дефиниция се изхожда от навлязлата гражданска и светска концепция, със Светото Тайнство Венчание, което пък, както всеки християнин знае, не се стреми да търси допирни точки със света, а следва своята си мистична, Божествена концепция. Бракът (съжителството между двама), като нещо „живо”, наистина може да стане в даден момент „мъртво” и едно специално становище или констатация от страна на Църквата е допустима дотолкова, доколкото не стане прелюдие към евтаназия на Тайнството и благодатта. Сравнението за недействения брак със смъртта е подходящо, но е крайно недопустимо за сравнение с едно недействено действително Тайнство. Божествено Тайнство не умира, следователно не може и да се констатира като мъртво. Най-добро сравнение можем да дадем с Тайнството Кръщение. Когато един християнин бива кръщаван с действително Кръщение, действеността на кръщелната благодат може да се изгуби след като, например, кръстеният приеме мюсюлманската вяра. Приемайки своеволно езическа религия, той отпада от благодатта на Христовата Църква, влиза в смъртта и греха и християнският му живот приключва, т.е. съвместният му в общение живот с Христа Бога можем да кажем, че е мъртъв. Църквата е призвана да се моли за неговото обръщане и завръщане, тя е призвана да не отнема надеждата и, подобно на своя многомилостив и дълготърпелив Господар, състрадва тази раздяла. Но надеждата никой не трябва да я отнема. Надежда за повторно връщане в благодатта на Тайнството Кръщение. (При второбрачието – какъвто и смисъл да се влага в него – тя се отнема. Отнема се надеждата на Църквата второбракуваният да заживее в действеността на Венчанието.) А когато се завърне и, за да придобие отново кръщелната действена благодат, ние не го кръщаваме отново, защото Кръщението му е действително завинаги и „смъртен акт” никой не е могъл да издаде. Християните сме научени да се надяваме и да вярваме, че в Господнето Възкресение има много други големи и малки възкресения. Затова и ожидащият баща от притчата ще извика „този мой син мъртъв беше и оживя!” Какво би се случило ако бащата бе дал своята благословия? Не му ли казва: “при Мен е най-добре да живееш, отколкото другаде, но Аз снизхождам към тебе, остани да живееш в тази чужда страна; Аз снизхождам и те благославям, ти си Мой син, ще те подкрепям в твоя избор, ще ти изпращам средства, за да не просиш за свински рожкове”? Ще възкръсне ли така синът блудник, ще се завърне ли, ще намери ли така Бащата изгубения си син? Отрокът, предполага се, не би възкръснал, но би останал само в благословена по снизхождение каеща се епитимийна позиция в далечната страна, отвъд бащиния чертог, с жена в чужд дом.
Целият проблем в източната доктрина за погрешното разбиране на съпружеските отношения е заради сливането на брака, за чиято дефиниция се изхожда от навлязлата гражданска и светска концепция, със Светото Тайнство Венчание, което пък, както всеки християнин знае, не се стреми да търси допирни точки със света, а следва своята си мистична, Божествена концепция. Бракът (съжителството между двама), като нещо „живо”, наистина може да стане в даден момент „мъртво” и едно специално становище или констатация от страна на Църквата е допустима дотолкова, доколкото не стане прелюдие към евтаназия на Тайнството и благодатта. Сравнението за недействения брак със смъртта е подходящо, но е крайно недопустимо за сравнение с едно недействено действително Тайнство. Божествено Тайнство не умира, следователно не може и да се констатира като мъртво. Най-добро сравнение можем да дадем с Тайнството Кръщение. Когато един християнин бива кръщаван с действително Кръщение, действеността на кръщелната благодат може да се изгуби след като, например, кръстеният приеме мюсюлманската вяра. Приемайки своеволно езическа религия, той отпада от благодатта на Христовата Църква, влиза в смъртта и греха и християнският му живот приключва, т.е. съвместният му в общение живот с Христа Бога можем да кажем, че е мъртъв. Църквата е призвана да се моли за неговото обръщане и завръщане, тя е призвана да не отнема надеждата и, подобно на своя многомилостив и дълготърпелив Господар, състрадва тази раздяла. Но надеждата никой не трябва да я отнема. Надежда за повторно връщане в благодатта на Тайнството Кръщение. (При второбрачието – какъвто и смисъл да се влага в него – тя се отнема. Отнема се надеждата на Църквата второбракуваният да заживее в действеността на Венчанието.) А когато се завърне и, за да придобие отново кръщелната действена благодат, ние не го кръщаваме отново, защото Кръщението му е действително завинаги и „смъртен акт” никой не е могъл да издаде. Християните сме научени да се надяваме и да вярваме, че в Господнето Възкресение има много други големи и малки възкресения. Затова и ожидащият баща от притчата ще извика „този мой син мъртъв беше и оживя!” Какво би се случило ако бащата бе дал своята благословия? Не му ли казва: “при Мен е най-добре да живееш, отколкото другаде, но Аз снизхождам към тебе, остани да живееш в тази чужда страна; Аз снизхождам и те благославям, ти си Мой син, ще те подкрепям в твоя избор, ще ти изпращам средства, за да не просиш за свински рожкове”? Ще възкръсне ли така синът блудник, ще се завърне ли, ще намери ли така Бащата изгубения си син? Отрокът, предполага се, не би възкръснал, но би останал само в благословена по снизхождение каеща се епитимийна позиция в далечната страна, отвъд бащиния чертог, с жена в чужд дом.
Бракът може
да умре, но Тайнството не може. Бракът може да се роди и да умре, но Тайнството
не се ражда, нито умира. Защото Тайнството е живот от Бога, а животът няма
антипод. Обратното на живота не е смъртта, защото обратното на смъртта е
раждането. Тайнството е живот, а не начало на живот, който един ден ще приключи
(затова и казваме, че Венчанието е и за вечността). То не е раждане, за да го
сравним с Акт за раждане, според както „констатацията развод” е Смъртен акт.
(Нима Бог има антипод? Сатана не е обратното на Бог.) Докторът констатира
смъртта на родения, който остава да живее в Бога. Църквата може да констатира
Живота и да води към Него, и никога да не го отнема от никого по никакъв начин,
дори и надеждата за него. Църквата може да канализира благодатта на
Божествените Тайнства, но няма власт да ги приключва. По никой начин. По
своите канони Църквата може да ги определи за никога случили се, но не и да
приключи вече случили се.
Да си припомним случката за богаташа началник, който искал да наследи вечния живот, но едно му не достигало (Лк 18:18-30). „Учителю благий” – Го нарекъл. „Защо Ме наричаш благ? Само един Бог е благ” – още в началото Господ ни казва, че някои свойства, неща, дела, състояния и допущения принадлежат само и единствено на Бог, не на Църквата, а само на Бог. Спазвал заповедите на Израиля (Църквата), но едно му недостигало: да се отрече от това, което му е скъпо, защото го приближава към себе си и егото му и го отдалечава от Бога. Условието било: за да Ме следваш, за да бъдеш до Мен, за да бъдеш Мой ученик, Мой брат, син на Църквата, за да останеш в семейството на Църквата - откажи се от това ти съкровище и не се връщай към него. Така е и с разделените съпрузи: за да не нарушават благодатта на Тайнството и да останат в Църквата, следвайки повелите на Христа, те трябва да се откажат от скъпоценното за тях нещо. Едни се отказват и поемат след Учителя, но други не успяват и избират себе си и земното им щастие. Нито апостолите, нито Христа изпратиха имотния младеж да си иде, но той сам си тръгна. Тръгна си натъжен. Няма снизхождение, няма епитимия, няма разкаяние, няма допълнително условие. Някои неща Църквата ги оставя на Бог, тя няма върху им власт. Мъчно е и тъжно, по-лесно е камила да мине през иглени уши, кой може да се спаси? Но „невъзможното за човеците е възможно за Бога” – някои неща принадлежат само на Бога, а за тях ние, заедно с Иисуса, мълчим. Всеки получава, но заради Царството Божие много повече получава сега и в идещия век живот вечен, а всички сме призвани към святост. Никой не благослови решението на този тъжен и млад богаташ, нито Христа го благослови, нито апостолите Му. Никой не му наложи епитимия, тъгата му не преобърна обстоятелствата, дори и да е била в метаноя. Църквата оставя място за Бог в съвестта на човека, Тя не се стреми да заеме Неговото място. Остават Бог и човешката съвест с човешкото сърце. Синергия. Господ Иисус Христос не застана между тях, не прекъсна това интимно мистично общение и никой не може да констатира никак си, че е мъртво. Няма снизхождение, няма компромис и благословия за греха. Господ не снизходи пред блудника и апостолите, та и Църквата да не снизхожда по примера Му, но само Бог може – по Негов си начин, и това не е в правото и властта на Църквата. Господ бе непреклонен.
Действеността на Тайнството може да е мъртва, но действителността на Тайнството винаги е жива.
1. А когато благославяме второбрачието, под каквито и да е условия, ние лишаваме човек от надеждата да се върне действената благодат в Тайнството.
Да си припомним случката за богаташа началник, който искал да наследи вечния живот, но едно му не достигало (Лк 18:18-30). „Учителю благий” – Го нарекъл. „Защо Ме наричаш благ? Само един Бог е благ” – още в началото Господ ни казва, че някои свойства, неща, дела, състояния и допущения принадлежат само и единствено на Бог, не на Църквата, а само на Бог. Спазвал заповедите на Израиля (Църквата), но едно му недостигало: да се отрече от това, което му е скъпо, защото го приближава към себе си и егото му и го отдалечава от Бога. Условието било: за да Ме следваш, за да бъдеш до Мен, за да бъдеш Мой ученик, Мой брат, син на Църквата, за да останеш в семейството на Църквата - откажи се от това ти съкровище и не се връщай към него. Така е и с разделените съпрузи: за да не нарушават благодатта на Тайнството и да останат в Църквата, следвайки повелите на Христа, те трябва да се откажат от скъпоценното за тях нещо. Едни се отказват и поемат след Учителя, но други не успяват и избират себе си и земното им щастие. Нито апостолите, нито Христа изпратиха имотния младеж да си иде, но той сам си тръгна. Тръгна си натъжен. Няма снизхождение, няма епитимия, няма разкаяние, няма допълнително условие. Някои неща Църквата ги оставя на Бог, тя няма върху им власт. Мъчно е и тъжно, по-лесно е камила да мине през иглени уши, кой може да се спаси? Но „невъзможното за човеците е възможно за Бога” – някои неща принадлежат само на Бога, а за тях ние, заедно с Иисуса, мълчим. Всеки получава, но заради Царството Божие много повече получава сега и в идещия век живот вечен, а всички сме призвани към святост. Никой не благослови решението на този тъжен и млад богаташ, нито Христа го благослови, нито апостолите Му. Никой не му наложи епитимия, тъгата му не преобърна обстоятелствата, дори и да е била в метаноя. Църквата оставя място за Бог в съвестта на човека, Тя не се стреми да заеме Неговото място. Остават Бог и човешката съвест с човешкото сърце. Синергия. Господ Иисус Христос не застана между тях, не прекъсна това интимно мистично общение и никой не може да констатира никак си, че е мъртво. Няма снизхождение, няма компромис и благословия за греха. Господ не снизходи пред блудника и апостолите, та и Църквата да не снизхожда по примера Му, но само Бог може – по Негов си начин, и това не е в правото и властта на Църквата. Господ бе непреклонен.
Действеността на Тайнството може да е мъртва, но действителността на Тайнството винаги е жива.
1. А когато благославяме второбрачието, под каквито и да е условия, ние лишаваме човек от надеждата да се върне действената благодат в Тайнството.
2. Господ не
снизходи пред онзи, който бе привързан към своето, нито снизходи в скришно пред
апостолите, нито апостолите снизходиха. Човешкият Син оставя това снизхождение да
извърши само Бог, също така трябва да прави и Църквата Му.
3. „Иди си,
и повече не съгрешавай.” – с тези думи Той отпрати блудницата.
4. Църквата
прощава на грешниците, а грехът забранява. Покаянието е за грешника, без компромис за греха. И Църквата е за грешника, но не и за греха.
----------------------------
Бележки:
Бележки:
1. Под
„смъртта ни/ви раздели” се разбира смъртта като антипод на раждането, а не на
живота, защото животът няма антипод и той принадлежи на Вечността.
2. Под
„πορνείᾳ” (Мт 19:9) не се разбира само някаква сексуален или друг неморален извънбрачен акт, но в случая, в който Господ е използвал тази дума (да не станем
буквояди, но сякаш е неизбежно, понеже върху две думи се е съградила цялата
покварена традиция), се има предвид скрити и неискрени обстоятелства за блудство, които може да са възпрепятствали
действителността на Тайнство.
3. Никъде в
Евангелието си Господ не е насърчавал или нисхождал за второбрачие. Раздяла –
да, за предпочитане е, но не и второбрачие - Мк 10:11-12, Лк 16:18. А в Мт 19:9
(μὴ ἐπὶ πορνείᾳ) се има предвид блудство, определена неморална форма на разврат, но не и заложените форми на изневяра и
неверие в μοιχεύσεις на седмата Божия заповед.
4. Както
Господ прикани богатият да се откаже от съкровището си и няма снизхождение за
това, така и Църквата действа. Апостолът приканва към същото.
5. Апостолът
позволява последващо Тайнство на съпружеско единство, защото при смърт на
единия партньор половината плът вече я няма и единството е недействително. Нека
не се смесва с други концепции и не се подвежда. Любовта (ἀγάπη) е вечна – да.
Тя е и след земния живот, където обитават душите (които са „като ангели горе”),
но говорим за любовта (φιλία) в плът. Те стават „една плът”, а не стават „една
душа”. Говорим за единство в плътта, която е за земята.
6. По-добре
е да влезеш недъгав (в случая без половината плът) в Царството Небесно,
отколкото цял (със съкровището на страстите си) да го загубиш.
7. Крещяща
необходимост от запознаване с термините и смисъла на ex opere operato и ex
opere operantis.
8. Може да
се констатира недействеността на едно Тайнство. И край. Дотук. Повече нищо не
се предприема. Както Господ констатира, че на богаташа му липсва само едно
нещо, и толкова. С това Той приключи с него и няма какво повече да му казва.
Нито го осъди, нито снизходи. Останалото зависи от него – от младежа, а не от Иисуса
или Апостолите, или от Църквата, и така Той повече не предприема нищо за
разубеждаване, за снизхождение, за епитимия, за разкаяние и покаяние. Господ
остави решението на имотния богаташ да бъде в обятията на неговата съвест и на
Бог. Не знаем, но ние се надяваме (защото никой не ни отне надеждата), че младежът
след време е размислил, раздал е имота си на сиромаси и се е върнал да последва
Учителя.
9. Покварата
при благославяне на второбрачието е многослойна, но се открояват три тежки
последици:
- Живот в прелюбодеяние: грехът на грешника.
- Възпрепятстване да се заживее отново в благодатта на единственото действително Божествено Тайнство Венчание: простъпката на източната църковна практика.
- Незачитане на действително Тайнство Венчание: обидата към Светия Дух.
- Живот в прелюбодеяние: грехът на грешника.
- Възпрепятстване да се заживее отново в благодатта на единственото действително Божествено Тайнство Венчание: простъпката на източната църковна практика.
- Незачитане на действително Тайнство Венчание: обидата към Светия Дух.
