Преди всичко е
добре да знаем какво представляват тези походи - с простички думи, без много
имена и дати.
Тяхната
първоначална цел е била дефанзивна.
Заради нашествието
на исляма и практикуващите го, византийският император е губил позиции в своите
територии. Още от зората на мохамеданството е започнала ислямската есхатология
и създаването на халифат с призоваване на джихада (според Мохамед в Корана мюсюлманите
трябва да подчинят на себе си и техния Аллах целия останал свят).
Константинополският император не могъл сам със своите войски да се справи срещу
ислямската офанзива и, въпреки религиозната схизма между Изтока и Запада, се обръща за помощ и подкрепа от западния християнски свят.
Кръстоносните
походи се създават с цел християнска взаимопомощ.
В отговор на
призива за помощ западняците откликват с охота, тъй като "Никой няма
по-голяма любов от това да положи живота си за приятелите си" - Йо 15,13.
Папата и европейските крале започват да събират из народите си храбри бъдещи рицари,
но основно за походите се записват бедни и простовати селски смелчаци,
стимулирани от бъдещи материални облаги и почести. И така, с благословията на
светия отец и властелините на европейските народи,
меченосците от запад се отправят на шествие, за да помогнат на своите събратя на изток.
меченосците от запад се отправят на шествие, за да помогнат на своите събратя на изток.
Така се ражда
Първият кръстоносен поход. С цел защита, а не нападение. На този поход,
в който трябва да се отблъснат ислямските нашественици, се записват дори и
източни християни, поданици на Византийската империя. По-любопитно е, че освен
тях, взимат участие и мюсюлмани, които ще помагат за отблъскването на други
мюсюлмани - заплаха за устоите на християнската империя. В последствие кръстоносните походи
променят целта си: от защитна, целта става освободителна - от защитаване
на източните братя към освобождаване на Йерусалим и Светите земи.
Кръстоносният
поход е война.
Да, средновековна
война с войници, сражаващи се с оръжия в битки с кръв, жертви, смърт, насилие,
жестокост... Затова нека не се очаква от един кръстоносен поход някаква
нежност, жалост, състрадание, гальовност, деликатност. На война като на война.
Четвъртият кръстоносен поход
Този поход (1201г.-1204г.) е бил заклещен в мрежите на византийските политици,
чиито управленски далавери по онова време западняците не могли да разбират
добре. Неговата цел е била освобождението на Йерусалим, като преди това
кръстоносците ще минат през Египет, откъдето щели да получат материална
подкрепа. Но във Венеция, където тъкмо се сформирала войската и се готвела да
отплава, от Константинопол пристига Алексий - законен претендент за
византийския императорски трон - който предлага на меченосците да минат през
столицата, да му помогнат там да си възвърне отнетия му трон, а в замяна им
обещава огромно финансово възнаграждение, което ще им помогне да стигнат до
Йерусалим без да им е нужна египетската подкрепа. Средства са им били нужни,
понеже папа Инокентий III спира няколко финансови потока към тях поради
нежеланието му да се обвързва с венецианците, както и по други причини. Но тъй
като само венецианците имат нужния флот, кръстоносците са принудени да останат
в съюз с тях и си навличат гнева на папата, който обявява похода за невалиден,
отменя благословията си, отлъчва участници в него като приканва към отмяна.
Алексий, обаче, дава второ обещание, че, ако се възкачи на трона, ще подчини
Константинополската (източноправославната) църква на Римската. Тази апетитна
политическа хапка укротява приемника на Петровия престол, но въпреки това той
не отменя анатемата.
И така, кръстоносната войска пристига в Константинопол и
помага на Алексий да си възвърне трона, очаквайки от него обещаното
възнаграждение, за да продължи напред към Светите земи. След като новият
император се възкачва, измамен от своите си той узнава, че дворът му не
разполага със средствата и с подкрепата, с които да изпълни обещанията си -
както към западняците, така и към папата. Меченосците, разположени в околията
на града, остават: 1) без финансовите средства, с които да реализират мисията
си в Йерусалим и 2) без благословията и подкрепата от светия престол в Рим по
всички параграфи. Така, след три години чакане извън стените на столицата, оставени на произвола и политикометежните намерения на
пълководците си, те нахлуват в Константинопол, разграбват го, с жестокост
избиват много от невинното население като завземат най-великия християнски град
в света и се установяват в него, създавайки т.нар. Латинска империя. След като
разбира за случилото се, папа Инокентий III остро порицава кръстоносците и
действията им, потвърждава анатемата, но какво повече е можел да направи?
Разбира се,
историята на Четвъртия кръстоносен поход е много по-богата на информация,
изключително колоритна и често субективна, но това е накратко. За истината е
добре да се отбележи, че по пътя си кръстоносците не са измъчвали, изтребвали и
ограбвали само мюсюлмани и евреи или, както в случая на Четвъртия поход -
източноправославни, но също така и много католици.
Така това трагично
събитие затваря една желязна врата между католиците и ортодоксите; врата, която
славянският папа Йоан Павел II осемстотин години по-късно не е способен да
отвори. Това е една ужасна ирония, в която кръстоносните подходи са резултат
именно на католическото желание за освобождение на източноправославните братски
народи; ирония, която бронхитуира двата бели дроба на християнството отвъд
единството и най-вероятно това ще остане необратимо. Събитие, пречупено през
призмите на политиката, историята и времето, отразявайки днес ослепителния лъч
в меча, пронизващ душата на Господнята Невеста.
За съжаление много
и силно влиятелни православни люде днес гледат на отношението между
Източната и Западната Църква като исторически и геополитически казус без да
промислят, че, всъщност, водено от диалога за вярата, единството на Църквата е
единство в Евхаристията. Православистки и националистически организации и
лидери, нерядко в обятията и намеренията на Третия Рим, омъглени с
юдеистичната мисъл за себе, че са някакъв избран Божи народ, насаждат антагонистични
и нечестни богословски и исторически убеждения за разединение, желание за мъст,
неоснователна тревожност и кръвна омраза. За съжаление е също, че днес да бъдеш
ревностен източноправославен християнин, означава да познаваш панславянската и
византико-османската политическа история по-добре, отколкото доктрините на
другите християнски общества или просто общата светоотческа традиция.
Диалогът във
вярата може да прокара онези мостове, през които християнството, изправено днес
пред новите предизвикателства на ислямското нашествие, да премине от
кръстоносната схватка къмто общия олтар.Евхаристийното единство днес изглежда или много далечно, или абсолютно невъзможно. Но дори и да не се обединят източните и западните християни, наш ангажимент и дълг е да се стремим към това единство, да го желаем, да работим за него и да не прекратяваме диалога помежду си. Когато Господ в онзи ден и час се върне, за да събере и прибере Църквата Си, нека поне да ни завари, че се опитваме, че полагаме усилия да бъдем единни според молитвата Му.
Повече за кръстоносните походи, тук.
