- Латинската
църква, центрирана в Рим, постепенно губи византийците по исторически причини. Въпреки
това, гръцките и латинските църковни отци са били винаги възприемани на
запад с еднаква сила и влияние. Срещаме това при св. Тома Аквински, който в
своята Catena Aurea цитира безусловно всички източни и
западни отци. (Според това предположение латинската църква обръща отново поглед
към гръцките учители.)
- Така на запад се е смятало, че, каквито и да са различията между Отците, не само че могат да бъдат помирени помежду си, но и онова, върху което са съгласни, е непогрешимо. „Никой по въпросите за вярата и морала не може да тълкува свещеното Писание в противоречие с единодушното съглашение на Отците” (Трентски събор, Указ за употреба на свещените книги). Под „Отци” се разбира както латинските, така и гръцките.
- И по-конкретно тази презумпция за равенство е показана във Флорентинския декрет, който признава, че гръцките и латинските отци са използвали различни термини (за изхождението на Светия Дух, например), но догматично са дефинирали, че имат предвид едно и също нещо.
- Първите седем Вселенски събора, всички от които гръцки, са били винаги приемани на запад, но спрямо възгледите на латинските отци, тъй като всички актове на Съборите е трябвало да бъдат преведени на латински език. Това проличава в трите интерполации в Никейския символ на вярата на латински език, разбиран в контекста на трите Символа на същия език.
- Онези от византийците, обаче, които подкрепят схизмата с Рим (в противовес на другите, които се откроявали с повече иринизъм и като съмишленици на св. Максим Изповедник), започнали още от патр. Фотий да отричат, подценяват и пренебрегват авторитета на латинските отци. Така нарочените римски заблуди – папството, филиокве, съботният пост, безбрадието, опреснокът, чистилището – са по-скоро отричане от латинските Отци, чиито писания са доказателствата за всичките тези ереси.
- Не може да се отрече, че много пъти в историята латинците са пренебрегвали гръцките практики и традиции, които в същината си се основавали на гръцките отци, но това никога не е получавало официално одобрение, подкрепа или позволение. Въпреки лошите уклони на латинизацията, римското догматично богословие винаги е възприемало равенството при Отците.
- Доколкото някой се придържа към грешките на Фотий Константинополски – че латинските отци били примитивни спрямо византийските, – дотолкова той се разграничава от консенсуса на Отците и се поддържа в схизма с тях. И обратното: доколкото някой признава еднаквия авторитет на латинските отци, дотолкова той е на своя път към общение с Петровия апостолически престол в Рим.
- Така
терминът Византийска схизма се прилага, за да опише историческата причина на
разкола от една доктринална перспектива: византийците (източноправославните)
трябва да се обърнат към съглашението на Отците и да признаят, че
латинските и гръцките църковни учители имат еднаква тежест.
"Всеки един човек във всеки ъгъл на света, който чисто и правилно изповяда Господа, поглежда пряко към най-святата Римска църква и нейната вероизповед като към слънце с неизчерпаема светлина, очаквайки от Нея бляскавото сияние на светите догмати на Отците ни според това, което одухотворените и свети Събори неопетнено и благочестиво постановиха. Затова, че от слизането на въплътеното Слово между нас, всичките църкви от всички краища на земята са взели най-великата измежду тях да бъде крепител и основа, виждайки, че според обещанието на Христа, нашият Спасител, портите адови няма да Ѝ надделеят, че Тя държи ключовете на православното изповедание и правилната вяра в Него, че Тя разкрива истинското и неопетнено учение на такива благочестиви мъже и че Тя затваря и заключва всяка еретическа уста, заговорила против Всемогъщия."
Свети Максим Изповедник ("Богословско-полимически памфлети")
