Инквизицията

Едва ли има католик, който не е попадал под агресивните удари на атеисти, иноверци, инославни християни, че даже и на други католици по въпросите за Светата Инквизиция. Нерядко се чува изявление от типа: "Тяхната Католическа църква е изгорила на кладите толкова много невинни хора..." Когато не познават реалните исторически събития, но възпитани във всеобщата наложена концепция, католиците няма какво да отговорят и свеждат глава.

Истината за Инквизицията

Съвременните историци отдавна знаят, че всеизвестното мнение за Инквизицията е мит. Инквизицията всъщност представлява опит от страна на Католическата Църква да възпре несправедливите екзекуции.

Още преди да се установи институцията "Инквизиция" ереста е била углавно престъпление срещу държавата. Теократичните владетели, за чиято власт се е вярвало, че идва от Бога, са нямали търпение към еретиците. Също и обикновените хора не са имали необходимото търпение, защото са виждали еретиците като опасни аутсайдери, които ще навлекат на земята Божия гняв. Когато някой през Средновековието е бивал обвиняван в ерес, той бил завеждан на съд при местния владетел точно по същия начин, по който ако е бил откраднал прасе. Не е било лесно да се определи дали обвиняемият е наистина еретик или не. От владетелят се изисквало да има само общи християнски познания и нищо повече. Тъжният резултат е хиляди екзекутирани от светските власти невинни хора без справедливи и честни процеси от слабо осведомени и необразовани съдии, обвинители и адвокати за делата.

Отговорът на Католическата Църква на този проблем е бил Инквизицията. Тя се опитвала чрез намесата си да осигури справедливи процеси за обвинените в ерес, използвайки законите на доказателството и същевременно процесите да бъдат председателствани от компетентни съдии (лат. inquisition - следствие, разследване).
От страна на светските власти еретиците били изменници на Бога и царя и следователно заслужавали смърт. Обаче от страна на Църквата еретиците са отклонили се от стадото изгубени овце. Като пастири епископите и презвитерите имат задължението да ги върнат обратно в стадото, така както Добрият Пастир - нашият Господ Иисус Христос - им заповяда. Така че, докато средновековните светски управници се опитвали да съхранят царствата си, Църквата се опитвала да спаси душите. За еретиците Инквизицията била предвидила пътища и способи, с които да избегнат смъртта и да се завърнат в общение с Църквата.
И така повечето осъждани за ерес били оправдавани от Инквизицията или им били наложени условни присъди. На обвинените и уличени в тежък грях им било позволено да изповядат греха си, да се покаят и така да бъдат приведени обратно към Тялото Христово - Църквата. Отношението на Инквизицията към обвинените било такова, че, като изгубени агънца еретиците чисто и просто се били отклонили от правилния път.
Ако обаче един инквизитор (разследващият случая) определи, че дадена овчица самоволно е напуснала стадото и не показва намерение и желание да се завърне в него, тогава нищо повече не можело да се направи. Църквата вдигала ръце от непокаялите се и упорити еретици и така по собствена воля те попадали под юрисдикцията на светските власти. Въпреки популярния мит, Инквизицията, т.е. Църквата, никога не е убивала еретиците. Светската власт е онази, която привежда ереста като углавно престъпление, не Църквата. Простият факт е, че средновековната Инквизиция е спасила хиляди невинни (и дори не чак толкова невинни) хора, които иначе биха били измъчвани или убити от светските владетели или от охлокрацията (властта на тълпата).

Откъде идва този мит? 

основателят на протестантската църква, Мартин Лутер,
изгаря публично папската була на Лъв X, 1520г.

След 1530г. Инквизицията е започнала да обръща внимание и на новопоявилата се протестантска ерес Лутеранството. Протестантската реформация и борбата ѝ против Църквата акумулира зараждането му. В отговор печатниците на протестантските страни започват да изливат многобройни книги и брошури по време на войната им с Испания, обвинявайки испанската инквизиция в нечовешка поквара и ужасни зверства в Новия свят, което в действителност не било вярно.

Исторически факти

Само една дума - Инквизиция - и образът вече изниква пред очите. Прието е да се счита, че това било пародия на следствие и съд, че инквизиторите били фанатици, нещо повече - пристрастени към вкуса на кръв, изтръгвали лъжливи признания от невинни хора, а след това ги отпращали на явна смърт.

Дори и в този стереотип има едно неразрешимо противоречие: били ли са обвиняемите невинни във всичко, а следователно са жертви на кървава истерия или са били герои на свободомислието, което означава, че формално, от гледна точка на закона, те са виновни в неговото нарушаване.

Съвременната историография на Инквизицията, в голямата си част създадена от некатолически автори, е сътворила внимателен, относително точен и в общи линии достатъчно умерен неин образ. Сред важните трудове в тази област могат да бъдат посочени "Инквизицията" на Едуард Питърс, "Римската Инквизиция и Венеция" на Пол Грендлер, "Преследване на ересите" на Джон Теденчи и "Испанската Инквизиция" на Хенри Кемън. Ето и изводите, до които достигат всички те:

• Инквизиторите обикновено са били професионални бюрократи и юристи, ръководещи се строго от установените процедурни правила, а не от някакви лични чувства.

• Тези правила сами по себе си не са били несправедливи. Те са предполагали наличието на доказателства, позволявали са на обвиняемия да се защити и са вадели от употреба съмнителни свидетелства.

• В повечето случаи решението на трибунала било справедливо, т.е. съответствало на доказателствата.

• Много от делата били прекратявани на един или друг етап, доколкото инквизиторите (разследващите органи от страна на Църквата) се убеждавали в несъстоятелността на доказателствата.

• Мъчения се прилагали много рядко и то само в случаите, когато съществували убедителни доказателства за това, че обвиняемият лъже. В редица случаи (например в разследванията, проведени от Карло Гинзбург в италианската местност Флиелия) не са открити изобщо никакви свидетелства за извършени мъчения.

• Само единици от осъдените били осъждани на смърт (във всяка отделна област процентът на смъртните изпълнения варирал между два или три на сто). Много по-често присъдата се заключавала в доживотен затвор, която пък в повечето случаи била смекчавана след няколко години. Най-разпространеното наказание било публичното покаяние в различни форми.

• Специално се преувеличава броя на жертвите на "кошмарната" испанска Инквизиция. Тя не е преследвала милиони хора, както често се случва да чуем, а около 44 хиляди (от 1540 до 1770г.), от които на смърт са били осъдени по-малко от 2%.

• Знаменитият случай с Жана д’Арк e свързан с многобройни нарушения на процедурата, а самият процес е бил организиран от нейните политически врагове - англичаните. Когато няколко години по-късно бил проведен повторен и без нарушения процес, инквизиторите посмъртно я оправдали. Тя дори е провъзгласена за светица на Католическата Църква.

• Макар Инквизицията наистина да е преследвала вещици, точно същото правело и съответното светско правителство. Към края на ХVІ век римските инквизитори започнали да изразяват сериозни съмнения към множество от случаите на обвинения във вещерство.

Инквизицията отдавна се е превърнала в bete noir (предмет на ненавист) практически за всички врагове на Църквата, например за европейските антиклерикали. Но особено силни са митовете за Инквизицията в англоезичните страни, в това число и в Америка, където протестантизма развява големи знамена. За това особено можем да благодарим на Джон Фокс и неговите "Деяния и паметници" (Acts and Monuments), наричано често Книга на мъчениците. Вече стотици години това е стандартен учебник за преданите протестанти, заедно с Библията и книгите на Джон Бунян. Фокс, живял по времето на елизабетинската епоха, в подробности разказва безброй истории за протестантски мъченици, особено по времето на кралица Мария (Мери Католичката - бел.ред.). Забавното е, ако отчитаме за какви цели се използва това произведение обичайно, че преследването на протестантите от страна на Мария няма никакво отношение към Инквизицията, доколкото последната в Англия просто не е съществувала.

 Нимското клане, 1567г. 24 католически свещеници и монаси
са избити от протестантски бунтовници

Ненавистта на англоезичния свят към Инквизицията обаче произтича още и от това, че юридическата система, която се съдържала в нея, му е непозната. Думата "инквизиция" означава разследване, което само по себе си едва ли звучи зловещо. Но множеството юридически системи в континентална Европа, за разлика от английската, били базирани на римското право - те не са състезателни, функциите на съда в рамките на тези системи не са насочени към борбата между обвинението и защитата, а към изясняването на истината.

Просвещението осъдило религиозните гонения, като през ХVІІІ век те били прекратени в традиционната си форма в Западна Европа. Но Просвещението в хода на Френската революция родило Комитета за обществена безопасност. Иронията на историята се състои в това, че методите на комитета изцяло съответствали на точно онези стереотипи, които хората често приписват на Инквизицията - това били съдилища, управлявани нерядко от психически неуравновесени фанатици и там наистина не ставало ясно кой е прав и кой виновен. Ако Комитетът за обществена безопасност бе функционирал толкова дълго, колкото Инквизицията, неговите жертви буквално не биха могли да бъдат изброени.

протестанти изгарят католическата църква
"Св.Августин" във Филаделфия (САЩ), 1844г.

Причината, поради която истината за Инквизицията не може да си пробие път в общественото съзнание, не е кой знае колко голяма загадка. Много са хората, които имат интерес да бъде запазен нейният традиционен образ. Това са тези, които отричат изискванията на Църквата да упражнява морална власт и използват като свое главно оръжие обвинението в лицемерие - те казват: "Как може Църквата, отговорна за кръвта на милиони хора, да осъжда абортите?".

Инквизицията може да бъде разбрана само в контекста на вековете, в които тя е съществувала - векове, в които религиозната еднородност и правоверието, както и подчинението на властите, са се считали за необходими за оцеляването на обществата и за утвърждаването на силата, в която практически участвали всички политически и религиозни институции. 

Все пак Инквизицията се нуждае от изчистването на тези митове и лозунги, на които бе подложена толкова дълго време.

Доктор Джеймс Хичкок е популярен автор, професор по история в Университета на Сейнт Луис и член на Консултативния съвет към Центъра за ресурси за католическо образование.