Църковните събори в помощ на Петровия престол
Концилиаризмът
(върховната власт на събора) е отличителен белег на източноправославната еклезиология.
Източните апологети смятат, че Господ е искал Църквата Му да се управлява от
епископски събрания, а събранието на епископи в един икуменически синод да представлява върховната и доктринална власт. Други източни
апологети заявяват, че върховният авторитет по всички въпроси принадлежи на единиците, събрали се в едно цяло: икуменическите събори придобиват върховен статут когато
се приемат от всички. Източните богослови признават, че няма начин, по който да
се определи кога точно настъпва това необходимо „приемане от всички”. Концилиаризмът
не се базира нито на Писанието, нито на Преданието. За библейски прецедент
източните апологети се позовават на Апостолския събор в Йерусалим (Деян. 15). Този събор,
според Питър Гилкуист (1938-2012, проектен директор на Orthodox Study Bible), дава основание на „идеята за разпознаване на
Божията воля с консенсус”, което, също според него, е израз на съборността.
Но Йерусалимският
събор дава само своето одобрение на вече взето от Петър решение – или,
по-правилно казано, взето от Бога решение и предадено на Църквата чрез Петър
(Деян. 10 и 11). Това е моделът, следван от всички древни Вселенски събори. Всеки
един от тях съгласува доктринални решения, вече взети от един или няколко епископа на Рим – нещо, което ще бъде показано в настоящия материал.
Защо източната
теория за съборността не взима ранните събори за своя основа? Нито един
Вселенски събор не учи, че самият той представлява върховната власт на
Църквата, и нито един от тях не настоява постановленията му да придобиват
авторитетен статут само ако или когато бъдат приети от всички. Щом това, което
източните апологети претендират, че е върховен авторитет, в същината си никога не е
обявявало само себе си за такъв, тогава кой го е заложил? Истината е, че
източният концилиаризъм е замислен като заместител на всеобщата Римска апостолическа
юрисдикция. Теорията е развита като резултат от нарастващото и евентуалното
отчуждение на Източните църкви от Римския престол.
Опиращ се на
аксиомата за съборността, Иван Майендорф заявява, че в ранните векове римският
папа е „нямал юридическа власт над останалите епископи”. Но фактите доказват
точно обратното. Още в първи век папа св. Климент Римски слага край на схизмата
в Коринтската църква. Той настоява за послушание пред Римската църква, за да се избегне наказанието от
сериозен грях, твърдейки, че говори с власт, дадена му от самия Господ Иисус Христос [Първо послание до коринтяни, гл.59, ст.1]. Когато през втори век
папа св. Виктор се заканил да отлъчи голяма част от Църквата на изток заради
деня на честване на Господнята Пасха, мнозина, в т.ч. и св. Ириней Лионски, се съпротивляват на неговото намерение, но никой не оспорва авторитета му, и накрая, скоро след
понтификата му, всички се съгласяват с него, отменяйки преданието на св. Йоан Богослов, при което Великден от някои се чествал през делнични дни. Причината,
поради която римският папа нямал юридическа власт според Майендорф, е, че
„нищо от подобен характер не му е било предавано от събор”. Откъде идва
предпоставката, че събор може да възложи или откаже на Петровия приемник подобно
нещо? Няма каноничен събор, който да е постановил хипотезата на Майендорф.
Той също изразява съждението за концилиаризма и по друг начин: освен ако съборът
не му го предаде, епископът на Рим нямал никакво юридическо право по силата на
служението си. Защо да няма? Защото, отговаря Майенорф, цитирайки неназован
източник, „никоя митрополия не е лишена от благодатта на Светия Дух;
последното е по-вероятно да се упражни чрез посредничеството на безброй
епископи, отколкото чрез само на един.” Очевидно, че благодатта на Св.Дух не може
да бъде „задържана” за дадена митрополия, също така е очевидно, че този факт е ирелевантен по въпроса за папската юрисдикция. По-правдоподобно ли е Св.Дух да
действа чрез много епископи, отколкото чрез един? Това може да изглежда правоверно
по презумпция за един концилиарист. Но, какво тогава би се случило ако Духът е
избрал предварително да действа еднозначно чрез един конкретен епископ?
Новият Завет ни
казва, че изборът е бил направен, и това е Симон Петър. Антикатолическите
апологети оспорват, омаловажават, а в някои случаи дори пренебрегват писмени
доказателства за този избор. Източноправославните и англиканите
твърдят, че католическата интерпретация не може да бъде правилна, защото
епископът на Рим не е упражнявал универсална юрисдикция през ранните векове.
Само при случайни обстоятелства векове по-късно папите били започнали да претендират
и да се опитват да упражняват всеобща юрисдикция. Но да обърнем
тези аргументи и да предположим, че това прочитане на
историята за ранната Църква е погрешно: да предположим, че римският епископ
действително е упражнявал такава юрисдикция от първи век насам. Не потвърждава
ли това католическата интерпретация в библейското откровение за ролята на Петър
в Църквата? И не разклаща ли това източноправославната аксиома на концилиаризма?
Концилиаристичният
подход е фундаментално необмислен. „За Православието единственият
критерий за истина е самият Свети Дух, Който най-сигурно ще насочи Църквата към
пълната истина”. Но как да знаем кога Духът е говорил? Чрез кого Той говори?
Как можем да сме сигурни какво казва? Какъв е критерият на синодната схема? „В
древната Църква критерият [на истината] e бил
винаги истината сама по себе си, а не видим и незаблудим орган”. Ала истината
трябва да бъде изразена чрез някой. Тя не се появява внезапно от нищото
напълно очевидна и ясна за църквите. Кой е ключодържителят
на истината в Църквата ни [поверена на човеците]? „Единственият пазител на
истината е Духът на Истината, Който е верен на Църквата.” И пак тогава, чрез кого
Духът артикулира и пази вярата? Наистина, Духът е верен на Църквата, но какво се
случва когато части от Нея не са верни на Духа? И как ние разбираме, че те в
действителност не са Му верни? „Никой институционален критерий, освен самият Дух,
не може да определи апостолското предание”. Добре, но още веднъж: чрез кого?
Концилиаризмът
няма отговор на този въпрос.
Да обърнем
внимание сега на ролята на папството в процеса на Първия вселенски събор
(Никея, 325г.). В контекста на историята поглеждаме към две събития през трети
век, свързани с Александрия и Антиохия – вторият и третият по важност престоли на Вселенската църква от първите векове. Тези две катедри са апостолически, защото първата е основана от Петровия ученик св. Марко Евангелист, а самият Петър е бил пръв
епископ на втората преди да се отправи към Рим.
Според Евсевий
(историк от четвърти век), патриарх Дионисий Александрийски (264г.) пише писмо до
папа Сикст II, търсейки решение по въпрос за повторното кръщение. Иска съвет от
римския папа, казвайки „страхувам се, че може би да действам погрешно.” По-късно
патриархът пише до приемника на Сикст – папа Дионисий – информирайки съименника си, че
савелианството се е появило в неговия патриархат (тази триадологическа ерес
така подчертава единството на Божеството, че отрича разграничението на
божествените Ипостаси). Папата от своя страна пише до негови двама епископи в Египет,
подчертавайки човешката природа на Господа. Някои в Александрия (вероятно тези
двамата) докладват до римския престол, че патриарх Дионисий е твърде благосклонен към
еретическите схващания. В писмата си до
египетските епископи папата подробно описва грешките на савелианската ерес и
онова, което по-късно ще се нарече арианизъм, като ги осъжда официално. Той
въвежда термина „homoousios” (единосъщие) като подходяща
защита за православната Христология. Нека подчертаем, че повече от 60 години
преди събора в Никея папа Дионисий изпреварва осъждащите арианството
съборни решения, избирайки съответната богословска концепция за това. Папата пише до
патриарх Дионисий, информирайки го за изявленията срещу неговото православие и
искайки обяснения. Източноправославните апологети говорят, че папата нямал юрисдикция над другите епископи. Но ето тук виждаме как римският епископ
призовава вторият по важност в църковната йерархия епископ да защити своето православие.
Патриарх Дионисий не отрича авторитета на римския папа, приканващ го да му
рапортува, но напротив, той приветства папското дознание и бърза да изпрати
обяснение, което папата приема за задоволително.
През същия трети век
Павел Самосатски, антиохийски епископ, отрича ипостазирането на Словото, твърдейки,
че само божествената Премъдрост се е въплътила. През 264г. епископите на Сирия,
Палестина и Мала Азия свикват събор и осъждат неговата ересия. Тъй като
упорства в заблуждението си, те свикат втори събор, после трети, и накрая Павел
бива свален и отлъчен. Домн I е обявен за
негов наследник, но Павел отказва да освободи патриаршеското седалище. Епископите
апелират до император Аврелиан, който бил в Антиохия по същото време. Би било
лесно за императора да уреди въпроса, но вместо това той пожелал Рим да
прояви своето църковно влияние и последният да реши кой да бъде патриарх. Рим избира Домн
и проблемът е решен. Нека отбележим,
че това е препирня между източни епископи, в която стои въпрос за законността
на предстоятеля на третата по важност църква. Защо Аврелиан се обръща към Рим
за решение? Защо той би разрешил полемиката им по начин, по който би накърнил техния авторитет … освен ако не са зачитали вселенския авторитет на римския
папа. Истината е, че те са го признавали и никой не е възразявал. Проблемът е бил решен. Roma locuta est.
Разглеждането на
Никейския събор започва с факта, че арианският въпрос, който става причина за
свикването на събора, е бил разрешен от римските папи дори повече от век по-рано.
Още през втори век папа Виктор отлъчва Теодот – ранен представител на бъдещата арианска ерес. Както посочихме по-горе, папа Дионисий осъжда
асоциираната по-късно с името на Арий ерес и прилага ключовия богословски
термин, също по-късно адаптиран от Никейския събор. В началото на четвърти век
ереста, осъдена от папите Виктор и Дионисий, се активира отново в учението на
Лукиан Антиохийски, а с тласъка на неговия ученик, Арий, ересията се разпространила
из целия Изток като горски пожар.
Всички съществени лъжеучения от първите векове на Църквата са възниквали и процъфтявали на Изток.
Нерядко те са били поддържани и от източния император. В един
или друг период, а в някои случаи и начесто, източните църкви са били управлявани от ересиарси. Предстоятелите им с лекота се въвличали в ереси без да имат силата да се измъкват от тях. Във всеки отделен случай
папството се отзовавало на помощ.
Какво е трябвало
да направи един римски папа срещу обновената в началото на четвърти век
ерес? Още едно папско постановление със същите думи? Едва ли ще реши проблема. Папите вече са били
осъдили лъжеучението. Арианите, подкрепяни от императора и влиятелните източни
епископи, били непримирими. Никой папа не може да ги откъсне от заблудата
им. Нито е
правдоподобно папата да издава постановления за отлъчване на епископите,
които учат противно на изложеното от Рим учение. Защото от една страна Петровият
приемник трябва да познава епископите, изневерили на вероистините, а от
друга – възложеното му задължение от Христа е преди всичко да „утвърждава братята
си” при всяка възможност, а не да ги „отсича”.
Папската
незаблудимост се състои в божествена подкрепа, която предпазва Петровия престол от
заблуждение когато неговият окупант говори по въпроси за нраво- и вероучението.
Без каквито и да е заслуги благодатната протекция не го освобождава от необходимостта да използва човешки
средства, за да търси решение на даден доктринален проблем. Тези човешки
средства включват проучване, размисъл, широки консултации с епископите и
понякога събор.
Арианската ерес
се заражда на Изток. Следователно целесъобразно е да се свикат източните
епископи, които да изразят своята преценка по въпроса. Един папа вече се
изказа. Ако епископите се изкажат след него, това не е акт на върховенство, а
на изпълнение. Ефектът от тяхното становище би бил да се утвърди папското
решение като правило и ред. [Тук е мястото да отбележим, че след Никейския събор някои епископи остават ощетени юридически, свиква се продължение на този събор в град Сердика (342г.), където се утвърждават правата на всеки епископ в разногласие с други епископи да може да апелира до Римския престол, който, изпълнявайки арбитражна функция, да вземе решение от последна инстанция. Съборните отци обосновават взетото от тях решение с думите „нека почетем паметта на апостола Петър” - Правила 3, 4 и 5]
Апостолският събор в
Йерусалим е водещия пример за такова съгласуващо отсъждане. На този събор председателят Яков отеква политиката, установена по-рано от Светия Дух чрез Петър (Деян. 10), разяснена на
водачите от последния (Деян. 11) и формулирана пак от същия (Деян. 15).
Подпомогнат от
двама папски презвитери-легати, Виктор и Винкентий, епископ Осий Кордубски председателства
Никейския събор. Няма съмнение, че папа Силвестър е определил Осий и двамата
легати да го представляват. Те тримата са
първите, които подписват постановленията на Събора. В последованието на руската литургия за празника
на свети папа Силвестър (2 януари) именно поради силата на служението му се говори за него
като за предстоятел на Събора: „Верховник явился еси священного собора, священнотаинниче,
и верховнаго учеников украсил еси престол”.
Съборът в Никея
осъдил ученията на Арий като богохулство и приел термина ὁμοούσιος (единосъщие) като съответстващ на изповеданието за
отношението на Бог Отец и Бог Син. Резултатът от Събора, според Гилкуист, е
бил, че „православието на Атанасий надделяло на събора”. Откъде св. Атанасий Велики е получил това православие? Не е ли от папа Виктор, който век и половина
по-рано осъдил учението на Теодот, доктринален предшественик на Арий; и не е ли от папа
Дионисий, който 60 години по-рано осъдил онова, което в последствие ще се
нарече арианска ерес и който заложил термина за единосъщието като ключ към
автентичната вероистина?
Майендорф
игнорира повторното ясно засвидетелствано проявление на папската универсална
юрисдикция по въпросите на вярата. Той заявява, че, освен Съборът в Халкидон (451г.), папството „не е
имало решаващо влияние върху тринитарните и христологични полемики,
разпокъсвали Изтока” през ранните векове, а последната църковна инстанция била
„съборното съгласие на епископите”. Фактите обаче казват друго. Само чрез приемника
на св. ап. Петър е могло и е успяло да се утвърди братството и да донесе
триумфа на православната ни Христология.
Източник: www.catholic.com
Източник: www.catholic.com
Вселенските събори за римския папа, тук.
