Незаблудимост (непогрешимост). Определение
Добре би било, преди да започнем да разглеждаме тази
тема, да изложим кратко и ясно няколко еклесиастични истини, както и да дадем
няколко определения, за да може темата да бъде разбрана правилно. Следните
църковни истини са неоспорими и общоприети:
- Христос основава Своята църква като видимо, съвършено общество;
- Той е възнамерявал Неговата църква да бъде универсална (вселенска, католическа) и е наложил на всички хора задължението да принадлежат към Неговата църква, освен ако не са възпрепятствани от независещо от тях незнание (невежество);
- Христос е искал тази църква да е една, с видимо единство на вярата, управлението и богослужението; и накрая,
- за да се осигури това единство, Той е дал на апостолите и на техните законни последователи (наследници, приемници) - и само на тях - пълнотата на учението, управлението и литургичната власт, която Той е искал да остави на Своята църква.
И като имаме това предвид, въпросът, който ни
интересува, е дали и по какъв начин Христос е направил Своята църква безгрешна
в изпълнението на нейната догматична власт. И когато говорим за това, ние
нямаме предвид, че вярващите, които съставляват тази църква, са безгрешни в
своето субективно тълкуване на учението на църквата, но че Църквата е
безгрешна в своето учение за вярата и морала.
В същото време важно е да можем да различаваме от една страна непогрешимостта и вдъхновението и откровението от друга, затова ще дадем определения на тези термини.
Вдъхновението представлява положително Божествено влияние и помощ, чрез които човекът, който го получава, е не просто предпазен от грешки, но е воден и контролиран по такъв начин, че това, което той казва или пише, е действително Словото Божие и Сам Бог е авторът на този вдъхновен изказ (бил той устен или писмен); непогрешимостта в същото време означава само предпазване от грешки. Бог не е авторът на един непогрешим изказ и той остава просто документ, създаден от обикновен/и човек/ци.
Откровението пък означава нещо, разкрито от Бога по свръхестествен начин, някаква истина, неизвестна по-рано, или поне истина, незащитена по-рано от Божествен авторитет; докато непогрешимостта засяга само интерпретацията и правилното съхранение на истините, които вече са били разкрити (получени чрез откровение).
Затова, когато казваме, че някоя догма, определена от папата или от вселенски събор, е непогрешима, ние имаме предвид само това, че нейната непогрешимост е гарантирана по божествен начин, според обещанието на Христа към Неговата църква, а не това, че папата или отците, взели участие в този събор, са били Боговдъхновени така, както са били авторите на Библията, нито пък искаме да кажем, че тази догма е някакво ново откровение.
Важно е да се уточни също, че:
В същото време важно е да можем да различаваме от една страна непогрешимостта и вдъхновението и откровението от друга, затова ще дадем определения на тези термини.
Вдъхновението представлява положително Божествено влияние и помощ, чрез които човекът, който го получава, е не просто предпазен от грешки, но е воден и контролиран по такъв начин, че това, което той казва или пише, е действително Словото Божие и Сам Бог е авторът на този вдъхновен изказ (бил той устен или писмен); непогрешимостта в същото време означава само предпазване от грешки. Бог не е авторът на един непогрешим изказ и той остава просто документ, създаден от обикновен/и човек/ци.
Откровението пък означава нещо, разкрито от Бога по свръхестествен начин, някаква истина, неизвестна по-рано, или поне истина, незащитена по-рано от Божествен авторитет; докато непогрешимостта засяга само интерпретацията и правилното съхранение на истините, които вече са били разкрити (получени чрез откровение).
Затова, когато казваме, че някоя догма, определена от папата или от вселенски събор, е непогрешима, ние имаме предвид само това, че нейната непогрешимост е гарантирана по божествен начин, според обещанието на Христа към Неговата църква, а не това, че папата или отците, взели участие в този събор, са били Боговдъхновени така, както са били авторите на Библията, нито пък искаме да кажем, че тази догма е някакво ново откровение.
Важно е да се уточни също, че:
- незаблудимостта (непогрешимостта) означава повече от предпазване изпадане в заблуда (предпазване от грешки); тя означава предпазване дори от възможността за грешки;
- незаблудимостта не изисква святост на живота и в никакъв случай не внушава незаблудимост на членовете на църквата; дори грешни хора могат да бъдат Божии инструменти (виж примера по-долу);
- и накрая, незаблудимостта е валидна независимо от грешните или неправилни аргументи, върху които би могло да се основава определено решение, и независимо от възможните недостойни човешки мотиви, които понякога в случай на конфликт може да са повлияли върху крайния резултат; самият краен резултат, и само той, е гарантирaно непогрешим, не етапите, които са довели до него.
Ако Бог дава дара на пророкуването дори на Каиафа,
който осъжда самия Син Божи, Иисус Христос (Йо 11:49-52; 18:14), то Той със
сигурност може да даде много по-малкия дар на непогрешимостта дори на недостойни
хора. Затова е неправилно да се създават предразсъдъци по отношение на
непогрешимостта на основата на моралните или интелектуални недостатъци на
определени църковни събори или папи, тъй като това не засяга по никакъв начин
същността на непогрешимостта на взетите решения. Важен в случая е крайният
резултат.
Доказателства за непогрешимостта на Църквата от Библията и Свещеното Предание
Доказателства за непогрешимостта на Църквата от Библията и Свещеното Предание
Това, че църквата е непогрешима в своята вяра и морал,
е догма, приемана и от Католическата, и от Източноправославната църква, макар
да не е била никога точно дефинирана в последната, а в първата да е била
формулирана за първи път по време на Двадесетия Вселенски събор във Ватикана
през 1869-1870г. Тази догма е била универсално приемана от самото създаване на
църквата и за първи път е била поставена под съмнение по време на
протестантската реформация. В документите от този събор (Двадесетия Вселенски
събор във Ватикана) е казано, че "догмите на вярата, които Бог е разкрил,
не са дадени като философско откритие, което да бъде подобрявано чрез човешки
способности, но са предадени от Бога на невестата Христова (Църквата), за да
бъдат предано пазени и непогрешимо тълкувани от нея" (заседание III на
събора); и в документите от IV заседание е дефинирано, че Римският понтиф, когато
говори 'ex cathedra' (по-подробно обяснение на израза е дадено в частта за
незаблудимостта на папата), тоест по въпроси на вярата "се ползва по
причина на Божията помощ, обещана му в (лицето на) блажения Петър, от тази
незаблудимост, с която Божественият Изкупител иска да бъде надарена Неговата
църква при определяне на догмите на вярата и морала". Първата част на тази
догма, макар да не е била никога официално формулирана в Източноправославната
църква, лесно би била приета от източноправославните християни. Именно втората
част на тази догма бива оспорвана от тях и по-долу ще разгледаме и нея
по-подробно.
В същото време, отхвърлянето на непогрешимостта на папата от протестантите идва от тяхното възприемане на църквата. Според тях, Христос не е установил видима църква, и затова те не вярват в йерархията на епископите, оглавявани от папата. Тук ще разгледаме къде в Новия Завет е посочено установяването от апостолите на видима църковна организация, което е потвърдено и от християнските писатели от първите векове, и е препотвърждавано след това от всички християнски автори до самото начало на реформацията.
Доказателства от Библията
В същото време, отхвърлянето на непогрешимостта на папата от протестантите идва от тяхното възприемане на църквата. Според тях, Христос не е установил видима църква, и затова те не вярват в йерархията на епископите, оглавявани от папата. Тук ще разгледаме къде в Новия Завет е посочено установяването от апостолите на видима църковна организация, което е потвърдено и от християнските писатели от първите векове, и е препотвърждавано след това от всички християнски автори до самото начало на реформацията.
Доказателства от Библията
В този раздел ще разгледаме Библията като чисто
историческо свидетелство, като се абстрахираме от нейната боговдъхновеност.
Дори ако разглеждаме Библията като чисто човешко творение, тя представлява
достоверен източник на думите и обещанията на Иисус Христос, и ясно показва
Неговото обещание към апостолите да ги ръководи и да им помага, за да бъде
църквата дарена с непогрешимо учение и авторитет да тълкува непогрешимо
Свещеното Писание. Ето и основните Библейски стихове, доказващи непогрешимостта
на църквата:
Евангелие от Матея 28:18-20:
"И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."
Това е обещанието на Христа, дадено на апостолите скоро преди Неговото възнесение. В Евангелие от Марка 16:15-16, същото обещание е дадено в по-кратка форма, като е добавено обещанието за спасение на вярващите и осъждане на неповярвалите:
"И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден."
Всеки един християнин, който вярва, че Христос е установил видима църква на земята, и ѝ е дал авторитета на учението Си, не може да не признае, че това обещание на Христа, заедно с всичко, което се съдържа в него, е дадено не само лично на апостолите за времето на техния земен живот, но и на техните наследници, 'през всички дни до свършека на света'. И знаейки, че това са думите на Единородния Син Божи, Който ги изговаря с пълното осъзнаване на смисъла, който те, заедно с другите Му обещания, имат за апостолите и за всички искрено вярващи християни до свършека на света, единственият достоверен смисъл, съдържащ се в тези думи, е обещанието за непогрешимост на догматичното учение, най-напред на светите апостоли, и след тях - на техните наследници в църквата. Защото, ако църквата Христова не тълкува непогрешимо въпросите на вярата, то това би означавало,че тя е изпаднала в ерес и е престанала да съществува, което противоречи на обещанието на Христа. Без непогрешимост нито една истина на вярата не би могла да бъде определена веднъж завинаги. А без определяне истините на вярата всяка една ерес, осъдена през вековете от църквата, би могла да бъде съживена и да се опита да даде ново определение на истините на вярата. Именно затова ние вярваме, че църквата не може да учи на ерес, че ученията на църквата са непогрешими и всичко, за което църквата е дала или ще даде определение, е вярно и истинно. Както сам Христос е казал на учениците си: "Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята". (Лука 10:16).
Не случайно Христос предшества обещанието си в Евангелие от Матея 28:18-20 с позоваване на пълнотата на властта, която Му е дадена: 'даде Ми се всяка власт на небето и на земята'. Това подчертава изключителното естество и обхвата на Неговата власт, която Той дава на Своята църква - власт, която Той не би могъл да даде, ако Той сам не беше всемогъщ. Затова и даденото обещание не може да бъда разбрано като обикновено, ръководещо провидение, но се отнася за много специална, свръхестествена помощ.
Христос Сам е заложил Неговата църква да се отличава с единство във вярата и е предвидил чрез Своето божествено направление да запази нейното единство. Още от самото начало, в църквата се появяват множество различни ереси и секти. Това е било очаквано и е изисквало наличието на непогрешим авторитет, който да може да взима решения, когато това е необходимо и да дава решаваща и окончателна оценка - нищо по-малко от това не би могло да запази единството на църквата и истинността на вярата.
"И като се приближи Иисус, заговори и им рече: даде Ми се всяка власт на небето и на земята. И тъй, идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа, и като ги учите да пазят всичко, що съм ви заповядал, и ето, Аз съм с вас през всички дни до свършека на света. Амин."
Това е обещанието на Христа, дадено на апостолите скоро преди Неговото възнесение. В Евангелие от Марка 16:15-16, същото обещание е дадено в по-кратка форма, като е добавено обещанието за спасение на вярващите и осъждане на неповярвалите:
"И рече им: идете по цял свят и проповядвайте Евангелието на всички твари. Който повярва и се кръсти, ще бъде спасен, а който не повярва, ще бъде осъден."
Всеки един християнин, който вярва, че Христос е установил видима църква на земята, и ѝ е дал авторитета на учението Си, не може да не признае, че това обещание на Христа, заедно с всичко, което се съдържа в него, е дадено не само лично на апостолите за времето на техния земен живот, но и на техните наследници, 'през всички дни до свършека на света'. И знаейки, че това са думите на Единородния Син Божи, Който ги изговаря с пълното осъзнаване на смисъла, който те, заедно с другите Му обещания, имат за апостолите и за всички искрено вярващи християни до свършека на света, единственият достоверен смисъл, съдържащ се в тези думи, е обещанието за непогрешимост на догматичното учение, най-напред на светите апостоли, и след тях - на техните наследници в църквата. Защото, ако църквата Христова не тълкува непогрешимо въпросите на вярата, то това би означавало,че тя е изпаднала в ерес и е престанала да съществува, което противоречи на обещанието на Христа. Без непогрешимост нито една истина на вярата не би могла да бъде определена веднъж завинаги. А без определяне истините на вярата всяка една ерес, осъдена през вековете от църквата, би могла да бъде съживена и да се опита да даде ново определение на истините на вярата. Именно затова ние вярваме, че църквата не може да учи на ерес, че ученията на църквата са непогрешими и всичко, за което църквата е дала или ще даде определение, е вярно и истинно. Както сам Христос е казал на учениците си: "Който вас слуша, Мене слуша; и който се отмята от вас, от Мене се отмята". (Лука 10:16).
Не случайно Христос предшества обещанието си в Евангелие от Матея 28:18-20 с позоваване на пълнотата на властта, която Му е дадена: 'даде Ми се всяка власт на небето и на земята'. Това подчертава изключителното естество и обхвата на Неговата власт, която Той дава на Своята църква - власт, която Той не би могъл да даде, ако Той сам не беше всемогъщ. Затова и даденото обещание не може да бъда разбрано като обикновено, ръководещо провидение, но се отнася за много специална, свръхестествена помощ.
Христос Сам е заложил Неговата църква да се отличава с единство във вярата и е предвидил чрез Своето божествено направление да запази нейното единство. Още от самото начало, в църквата се появяват множество различни ереси и секти. Това е било очаквано и е изисквало наличието на непогрешим авторитет, който да може да взима решения, когато това е необходимо и да дава решаваща и окончателна оценка - нищо по-малко от това не би могло да запази единството на църквата и истинността на вярата.
Евангелие от Матея 16:18:
"и Аз ти казвам: ти си Петър (от гр. Petros, камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят"
Тук е дадено обещанието, че над църквата, изградена върху камък, портите адови няма да надделеят. Това още веднъж потвърждава обещанието на Христа за непогрешимостта на учението на църквата. Това, разбира се, не означава, че по отношение на светостта, например, всеки един член на църквата или на църковната йерархия, е светец, но само че църквата, като цяло, ще се отличава, освен всичко останало, със светостта на живота на своите членове.
"и Аз ти казвам: ти си Петър (от гр. Petros, камък), и на тоя камък ще съградя църквата Си, и портите адови няма да й надделеят"
Тук е дадено обещанието, че над църквата, изградена върху камък, портите адови няма да надделеят. Това още веднъж потвърждава обещанието на Христа за непогрешимостта на учението на църквата. Това, разбира се, не означава, че по отношение на светостта, например, всеки един член на църквата или на църковната йерархия, е светец, но само че църквата, като цяло, ще се отличава, освен всичко останало, със светостта на живота на своите членове.
Евангелие от Иоана 14-16:
В беседите на Христа с апостолите по време на Тайната вечеря, можем да забележим няколко стиха, които ясно посочват обещанието за непогрешимост. Например в 14 глава:
В беседите на Христа с апостолите по време на Тайната вечеря, можем да забележим няколко стиха, които ясно посочват обещанието за непогрешимост. Например в 14 глава:
"16. И Аз ще помоля Отца, и ще ви даде друг
Утешител, за да пребъдва с вас вовеки, 17. Духът на истината, Когото светът не
може да приеме, защото Го не види, нито Го познава; а вие Го познавате, защото
Той с вас пребъдва и във вас ще бъде. ... 26. А Утешителят, Дух Светий, Когото
Отец ще изпрати в Мое име, Той ще ви научи на всичко и ще ви напомни всичко,
що съм ви говорил."
И в 16 глава:
"13. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето."
И същото обещание е потвърдено от Христа непосредствено преди Неговото възнесение (Деяния на апостолите 1:8). Какво друго би могло да означава това обещание за вечно присъствие и помощ на Светия Дух, Духът на истината, освен че третият ипостас (лице) на Светата Троица ще бъде отговорен за това, което апостолите и техните приемници биха дефинирали като част от Христовото учение? И ако Светият Дух е отговорен за църковното учение, то значи, че е непогрешимо: това, което е дадено от Светия Дух, не може да бъде грешно или неправилно.
И в 16 глава:
"13. А кога дойде Оня, Духът на истината, ще ви упъти на всяка истина; защото от Себе Си няма да говори, а ще говори, каквото чуе, и ще ви възвести бъдещето."
И същото обещание е потвърдено от Христа непосредствено преди Неговото възнесение (Деяния на апостолите 1:8). Какво друго би могло да означава това обещание за вечно присъствие и помощ на Светия Дух, Духът на истината, освен че третият ипостас (лице) на Светата Троица ще бъде отговорен за това, което апостолите и техните приемници биха дефинирали като част от Христовото учение? И ако Светият Дух е отговорен за църковното учение, то значи, че е непогрешимо: това, което е дадено от Светия Дух, не може да бъде грешно или неправилно.
Първо послание до Тимотея 3:15:
В първо послание до Тимотея, свети апостол Павел говори за "Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината".
И това твърдение, ако то се отнасяше за една грешна църква, би било преувеличено, погрешно и подвеждащо. Това, че свети апостол Павел е казал това като буквална истина, се потвърждава от проповядваната от него и от другите апостоли боговдъхновеност и божествен авторитет на Свещеното Писание и от мисията на апостолите и техните наследници да продължат да проповядват неизменено до свършека на света Словото Божие. "Като възприехте слушаното от нас слово Божие, - пише апостол Павел до солунците - усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас, вярващите" (I Солуняни 2:13). Евангелието, пише той до Коринтяни, се проповядва с цел пленяване на "всеки разум, за да бъде покорен на Христа" (II Коринтяни 10:5). Всъщност, догмите на вярата са толкова неизменни и неопровержими, че апостол Павел предупреждава галатяни да анатемосат всеки, дори "Ангел от небето", който би им проповядвал друго Евангелие, различно от предаденото им от свети апостол Павел (Галатяни 1:8). И това е характерно не само за апостол Павел. Другите апостоли също анатемосват тези, които проповядват християнство, различно от проповядваното от тях (апостолите) (виж Второ съборно послание на свети апостол Петра 2:1; Първо съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 4:1; Второ съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 1:7; Съборно послание на свети апостол Иуда 1:4). Тоест, църквата е стълб и крепило на религиозната истина в този свят, и тя говори от името Божие.
В първо послание до Тимотея, свети апостол Павел говори за "Божия дом, който е църква на живия Бог, стълб и крепило на истината".
И това твърдение, ако то се отнасяше за една грешна църква, би било преувеличено, погрешно и подвеждащо. Това, че свети апостол Павел е казал това като буквална истина, се потвърждава от проповядваната от него и от другите апостоли боговдъхновеност и божествен авторитет на Свещеното Писание и от мисията на апостолите и техните наследници да продължат да проповядват неизменено до свършека на света Словото Божие. "Като възприехте слушаното от нас слово Божие, - пише апостол Павел до солунците - усвоихте го не като слово човешко, а като слово Божие (каквото е и наистина), което и действува във вас, вярващите" (I Солуняни 2:13). Евангелието, пише той до Коринтяни, се проповядва с цел пленяване на "всеки разум, за да бъде покорен на Христа" (II Коринтяни 10:5). Всъщност, догмите на вярата са толкова неизменни и неопровержими, че апостол Павел предупреждава галатяни да анатемосат всеки, дори "Ангел от небето", който би им проповядвал друго Евангелие, различно от предаденото им от свети апостол Павел (Галатяни 1:8). И това е характерно не само за апостол Павел. Другите апостоли също анатемосват тези, които проповядват християнство, различно от проповядваното от тях (апостолите) (виж Второ съборно послание на свети апостол Петра 2:1; Първо съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 4:1; Второ съборно послание на свети апостол Иоана Богослова 1:7; Съборно послание на свети апостол Иуда 1:4). Тоест, църквата е стълб и крепило на религиозната истина в този свят, и тя говори от името Божие.
Деяния на апостолите 15:28:
Накрая, непогрешимостта на църквата ясно се вижда в израза, използван от апостолите по време на техния събор в Йерусалим: "Защото угодно бе на Светаго Духа и нам да не ви възлагаме вече никакво бреме". Разглежданите в този случай въпроси са по-скоро от дисциплинарно, отколкото от догматично естество, но, независимо от тях, е разгледан и важният догматичен въпрос, дали християните, според учението Христово, следва да спазват стария закон в неговата пълнота, така както го спазвали ортодоксалните евреи. Това е основният разглеждан въпрос и при решаването му апостолите говорят от името и с авторитета на Светия Дух. Нима ако те не вярваха в обещанието Христово, в Неговото уверение за непогрешимо божествено ръководство, щяха да си позволят да говорят по този начин? И нима е възможно те, вярвайки в това, да са разбрали Господа нашего Иисуса Христа неправилно?
Накрая, непогрешимостта на църквата ясно се вижда в израза, използван от апостолите по време на техния събор в Йерусалим: "Защото угодно бе на Светаго Духа и нам да не ви възлагаме вече никакво бреме". Разглежданите в този случай въпроси са по-скоро от дисциплинарно, отколкото от догматично естество, но, независимо от тях, е разгледан и важният догматичен въпрос, дали християните, според учението Христово, следва да спазват стария закон в неговата пълнота, така както го спазвали ортодоксалните евреи. Това е основният разглеждан въпрос и при решаването му апостолите говорят от името и с авторитета на Светия Дух. Нима ако те не вярваха в обещанието Христово, в Неговото уверение за непогрешимо божествено ръководство, щяха да си позволят да говорят по този начин? И нима е възможно те, вярвайки в това, да са разбрали Господа нашего Иисуса Христа неправилно?
Доказателства от Традицията
Макар през първите векове да няма официални дискусии по отношение на църковната непогрешимост, църквата, като едно цяло, винаги е действала като апостолите от позицията на своята непогрешимост по отношение на догматичните въпроси и това е било приемано единодушно от всички църковни учители и отци на църквата. Тези, които са се опитвали по каквато и да било причина да противоречат на учението на църквата, са били третирани като представители на Антихриста и са били отлъчвани от църквата и анатемосвани.
Макар през първите векове да няма официални дискусии по отношение на църковната непогрешимост, църквата, като едно цяло, винаги е действала като апостолите от позицията на своята непогрешимост по отношение на догматичните въпроси и това е било приемано единодушно от всички църковни учители и отци на църквата. Тези, които са се опитвали по каквато и да било причина да противоречат на учението на църквата, са били третирани като представители на Антихриста и са били отлъчвани от църквата и анатемосвани.
- От писмата на свети Игнатий Антиохийски става ясно до каква степен той не е приемал ересите и колко твърдо убеден е бил, че църковното тяло е божествено предопределeн и ръководен от Бога инструмент на истината. А навсякъде, където се говори за божествено ръководство по отношение на догматични въпроси, се има предвид непогрешимост.
- Един пример за древното вярване в незаблудимостта на църквата е достигнало до нас именно от Игнатий Антиохийски. През втори век той пише в своето писмо до църквата в Смирна: "Където е епископът, нека там да бъдат и хората; тъй както където е Иисус Христос, там е Католическата църква" (Писмо до Смирненци, 8,1, 110 г. сл. Р. Хр.)
- Свети Поликарп бил толкова непримирим към ересите, че, според преданието, когато среща на улица в Рим Марцион, не се поколебал да порицае еретика в лицето му като "първороден (син) на Сатаната". Това събитие, независимо дали в действителност се е случило или не, със сигурност е в духа на времето, несъвместим с вярата в църква, която може да допуска грешки.
- Свети Ириней, който по отношение разликите в празнуването на Пасха се опитва да смегчава отношенията между Изтока и Запада, убеждавайки всички, че не е редно заради разлики в обичаите да се нарушава братското единство, заема съвсем различна позиция към догматичните противоречия с гностиците. Основното, на което се позовава свети Ириней, за да опровергае еретиците, е принципът на живият църковен авторитет, когото той смята за непогрешим. Той пише: "Там, където е църквата, там е Духът Божий, и там, където е Духът Божий, там е църквата, и всяка благодат: защото Духът е истина" ("Срещу ересите", III, XXIV, 1). И отново: "Където е дадена благодатта Божия, там трябва да търсим истината, тоест при тези, на които принадлежи апостолското приемство от апостолите и неподправеният и нетленен свят. Те са тези, които ... са пазители на нашата вяра ... и сигурно (sine periculo) ни обясняват Писанията" (пак там, 5).
- Свети Киприян сравнява църквата с непорочна девица (Adulterari non potest sponsa Christi, incorrupta est et pudica (De unitate eccl.)).
- Съществуват немалко свидетелства от първите векове след Рождество Христово, които потвърждават, че службата на дяконите, свещениците и епископите е била установена още преди края на първи век. Първи епископ на град Рим е бил свети апостол Петър, следван от свети папа Лин, свети папа Анаклет и свети папа Климент Римски.
- Свети
папа Климент Римски в своето Послание до Коринтяни (ок. 96г. сл. Р. Хр.)
пише за апостолското приемство на свещенството:
"Апостолите получиха Евангелието за нас от Господа Иисуса Христа; Иисус Христос беше изпратен от Бога. Значи Христос е от Бога и апостолите са от Христа. И двете идват тогава по волята Божия... Проповядвайки навсякъде по страни и градове, те поставиха (назначиха) своите първи плодове след като ги изпитаха чрез Духа, да бъдат епископи и дякони за вярващите. И това не направиха по нов начин, тъй като беше писано още от съвсем древни времена за епископите и дяконите; защото така говорят Писанията: 'Ще поставя техните епископи в справедливост и дяконите им в правда' (необичаен цитат по Книга на пророк Исаия 60:17). ... И нашите апостоли знаеха чрез Господа нашего Иисуса Христа, че ще има съревнование за поста на епископа. По тази причина, бидейки получили това пророчество, те назначиха тези хора и след това дадоха закон, за да може, ако тези хора заспят, други утвърдени мъже да наследят тяхното служение." - Свети Атанасий Велики, в своето Първо писмо до Серапион, пише, че той се придържа към "традицията, учението и вярата, проповядвани от апостолите и пазени от отците (на църквата)". По тази причина свети Атанасий смята, че в някои случаи вярата трябва да е с приоритет пред разума.
От всички тези факти, както и от много други, можем да
заключим, че Христос е установил видима, земна църква, със своя организация
и йерархия и се е погрижил за нейното продължение - продължение на
служението на дяконите, свещениците и епископите чрез апостолското приемство,
за нейното ясно различаване (тоест, да е видима църква, която е лесно да
бъде намерена от търсещите) и за начин, по който тази църква да запази
непокътнато Неговото учение, именно чрез дара на непогрешимостта на църквата
като цяло, но и чрез непогрешимостта на съборите на епископите (Вселенските
събори) и на Римския първоепископ. Ако наистина, както ни е обещал Христос,
портите адови няма да надделеят над Неговата църква, то тя трябва да е защитена
от това да изпадне в ерес и по този начин да отпадне от Христа.
Неоспорим факт е също така вярата на християните от
първите векове и след това, до времето на Реформацията, в това, че само
църквата притежава в пълнота учението Христово и че църквата говори чрез
епископството в едно с водителя на епископите - римския папа. Да се оспори
незаблудимостта на църквата би било равносилно на поставяне под въпрос на
истинността и верността на самия Бог. Именно по тази причина е било възможно
църквата, в лицето на нейните епископи, да заклейми появилите се през първите
векове ереси и да запази Евангелието в неговата истинност и цялост. След Първия
Вселенски събор в Никея през 325г. бива прието за подходящо да се организират
Вселенски събори, председателствани от Римския папа (или негови
представители) като глава на църквата, по примера на събора на апостолите в
Йерусалим.
Незаблудимост на Вселенските събори
Принципът за непогрешимостта на църквата преминава и
към Вселенските събори. Техните решения са били смятани за непогрешими. Дори
еретиците са признавали и уважавали този принцип и, ако отказвали да се
подчинят на решенията на някой вселенски събор, те го правели под предлог, че
този или онзи събор не е бил наистина вселенски, че не е представял църквата в
нейната пълнота и по тази причина не е непогрешим в своите решения.
Вселенските събори са един от инструментите, чрез
които гласът на непогрешимия църковен авторитет може да бъде чут. Единствено
епископите - приемници на светите апостоли - притежават Божия дар на
незаблудимостта. От времето на събора на апостолите в Йерусалим до времето на
Първия Вселенски събор в Никея през 325г. авторитетът на църквата в лицето на
нейните епископи бил достатъчно ефективен. С появата на кризата на арианската
ерес, обаче, се оказало, че този авторитет не е достатъчен.
Арианската ерес е наречена така по името на своя
създател - свещеника Арий (ок. 250-336г.). Арий твърдял, че Синът Божий Иисус
Христос няма едно и също естество с Бог Отец, и че, макар световете (вековете)
да са били създадени чрез Сина Божий и Той да е съществувал преди всички
векове, най-напред, преди Бог Отец да Го сътвори, Синът не е съществувал.
Според арианската ерес Бог Син е бил създаден от Отца и съответно не е едно от
трите лица на Светата Троица, не е Бог, но е просто съвършено Божие създание.
Арианската ерес бързо набира сила и се разпространява
в почти цялата Източна църква, както и в немалка част от Западната църква. През
III-IV век, и дори след Първия Вселенски събор, по времето на свети Григорий
Богослов, голяма част от най-важните църкви в Константинопол са ариански.
Проблемът се засилва и от факта, че немалко византийски императори са били
поддръжници на арианската ерес, включително император Константин, който приема
кръщение на смъртния си одър от свещеник-поддръжник на арианската ерес (по тази
причина Католическата църква не приема канонизацията на император Константин,
но само тази на майка му - света Елена). Всъщност, арианската ерес била доминираща
във византийския императорски двор - сред благородниците и повечето епископи в
Източната църква до към края на IV век.
Тази сериозна криза в църквата изисквала строги мерки.
Това била и причината за свикването на Първия Вселенски събор.
Източноправославните християни не оспорват решенията
на Вселенските събори. Според някои техни катехизиси, Вселенски събори са:
"Събрания на пастирите и учителите на Църквата или йерархическо
представителство на всички поместни църкви, които се осъществяват с цел
засвидетелстване на общата им вяра, за утвърждаване на веровите истини, дадени
в Божественото Откровение, за установяване на правила, задължителни за цялата
Църква и за разрешаване на въпроси, имащи общоцърковна важност. Вселенският
събор е върховен авторитет в православната църква по въпросите на вероучението
и единствен орган на нейното вселенско законодателство. Вселенските Събори се
признават за вдъхновени в своите решения от Светия Дух, тъй като те изразяват
единомислието на цялата християнска църква от различни места и времена. Поради
тази боговдъхновеност определенията им са непогрешими."
Повечето протестанти приемат решенията на първите
четири вселенски събора, макар да не приемат вселенските събори и решенията им
като обвързващи. Икуменическото движение сред някои протестантски общности
обаче не трябва да се бърка с вселенски събори. Макар тези протестантски
събрания да се организират с подобна цел, в случая не можем да говорим за
'вселенски събори', и причината за това ще бъде обяснена по-долу в
определенията и изискванията за това едно събрание да бъде прието за Вселенски
събор.
Вселенски събор
Вселенският събор, за разлика от локалните събори, е събрание на епископите, които представляват Вселенската църква, създадена от Христа и нейната йерархия. Още от времето на първенството на свети апостол Петър и на неговите приемници - римските патриарси - и до ден днешен вселенските събори са съществена част от устройството на църквата, като самите Вселенски събори не могат да бъдат независими от папата или да бъдат свиквани в негова опозиция. Това се потвърждава ясно и от Светите Отци на църквата, напр. Свети Никифор, патриарх Цариградски (806-815 г.), който пише: "Без когото (римския папа или негови представители, които да председателстват Седмия Вселенски събор) доктрина, представена от църквата, макар да е потвърдена от каноничните правила и да е в църковна употреба, никога не може да получи пълно одобрение или валидност. Защото те са (римските папи) тези, на които е било поверено управлението на свещените дела, и които са получили в ръцете си честта на първенството между апостолите." (Niceph. Cpl. pro. s. imag. c 25 [Mai N. Bibl. pp. ii. 30])
Вселенският събор, за разлика от локалните събори, е събрание на епископите, които представляват Вселенската църква, създадена от Христа и нейната йерархия. Още от времето на първенството на свети апостол Петър и на неговите приемници - римските патриарси - и до ден днешен вселенските събори са съществена част от устройството на църквата, като самите Вселенски събори не могат да бъдат независими от папата или да бъдат свиквани в негова опозиция. Това се потвърждава ясно и от Светите Отци на църквата, напр. Свети Никифор, патриарх Цариградски (806-815 г.), който пише: "Без когото (римския папа или негови представители, които да председателстват Седмия Вселенски събор) доктрина, представена от църквата, макар да е потвърдена от каноничните правила и да е в църковна употреба, никога не може да получи пълно одобрение или валидност. Защото те са (римските папи) тези, на които е било поверено управлението на свещените дела, и които са получили в ръцете си честта на първенството между апостолите." (Niceph. Cpl. pro. s. imag. c 25 [Mai N. Bibl. pp. ii. 30])
От това следва, че:
- Правото да свиква Вселенски събори принадлежи на Римския папа, макар чрез дадено от негова страна - предварително или впоследствие (ante or post factum) - съгласие, съборите да могат да бъдат свиквани от или в името на светската власт (напр. от император), каквито са случаите с много от ранните вселенски събори. За да бъде съборът вселенски, на него трябва да присъстват епископи от цял свят, които са в общение със Светия Престол, но не се изисква присъствието на всички или дори на мнозинството, епископи.
- Правото да председателства събора принадлежи и винаги е принадлежало на Римския папа или на негов(и) представител(и). По отношение на решенията на събора, не се изисква наличието на единодушие.
- Накрая,
решенията на събора трябва да бъдат одобрени и потвърдени от папата, за да им бъде даден вселенски авторитет. Това трябва да е предшествано от решенията на събора, освен ако папата, по своето присъствие и съвест, вече не е дал своята официална ратификация.
Вселенски събор, който отговаря на горните условия, е инструмент
на непогрешимостта на църквата. Как ако не чрез такъв един инструмент би
могъл да бъде изразен непогрешимият авторитет на църквата, освен чрез папата?
Ако Христос обеща да бъде там, където са дори само двама или трима Негови
ученици, събрани в Негово име (Матея 18:20), то Той със сигурност присъства и в
събранието на епископите на Неговата църква. И Утешителят, Който Христос обеща
да им даде, за да може определеното от събора да бъде предшествано от
апостолския израз "угодно бе на Светаго Духа и нам". И самите събори
са приемали така своя авторитет и решенията им са били приемани под заплахата
от анатема. Свети Атанасий Велики казва, че "Словото Божие, произнесено от
Вселенския събор в Никея, стои вовеки" (Ep. ad Afros, n. 2). Свети Лъв
Велики доказва непроменливия характер на ученията на съборите въз основа на
това, че Бог неотменно е потвърдил тяхната истинност (universae fraternitatis
irretractabili firmavit assensu) - "Послание" 120, 1.
