За върховенството и незаблудимостта на Апостолическия престол
Когато римските
пратеници отпътували за Константинопол, за да получат столично потвърждение за избирането
на Северин на Папския престол след скорошната кончина на предшественика му
Хонорий I, им било известено, че такова нещо няма да получат, докато
новоизбраният понтиф не подпише императорския Ектезис – догматичен указ,
подготвен за императора от ересиарха патр. Сергий Константинополски, с който се прави компромис с
ереста на монотелитизма; св. Максим описва случилото се според както е бил
информиран:
„След като
разкрили нотата на този документ, тъй като отказали подписването, легатите
принудили първата и майката на Църквите и градът [ecclesiarum principem et
matrem et urbem] да останат овдовели за толкова дълго време [т.е. без одобрен
епископ], те отвърнали тихо: „Ние не можем да действаме с власт по този въпрос,
защото сме получили заръка за изпълнение, а не заповед за изповядване на
вярата. Но ние ви уверяваме, че ще разкажем за всичко, което сте изложили, и ще
покажем писмото на онзи, който трябва да бъде освещен, и щом той прецени, че е
правдоподобно, ще поискаме да положи подписа си върху него. Затова, не попречвайте
с нищо пътя ни сега и не ни насилвайте като ни забавяте и задържате тук.
Защото никой няма право да използва насилие, особено когато вярата е под въпрос.
Понеже при вас и най-слабият восък добива мощ, и най-кроткият става воин, и,
като утешава душата си с божественото слово, той се втвърдява срещу
най-великите нападения. Колко повече в случая на духовенството и Църквата на
римляните, която от древността и досега, като старейша на всичките Църкви под
слънцето, предстоятелства над тях? Бидейки със сигурност получила това правило
канонично, както и от съборите и апостолите, както и от князете на последните
[Петър и Павел], и причислявайки се към тях, тя [Римската църква] не подлежи на
никакви писания или декрети в съборните документи, поради положението на нейния
Понтиф, въпреки че всички те са еднакво подчинени на нея според свещения
закон.” И така, без страх, но с пълна, свята и подобаваща увереност, тези
свещенослужители [римските папи] са истинно здравия и постоянен камък,
който е най-великата и Апостолическа Римска църква, са положили
духовенството на царстващия град [Константинопол], и ясно се вижда, че те са го
примирили със себе си и са действали благоразумно; останалите [епископи] могат да бъдат
скромни и смирени, докато те [папите] самите са опознали православието и непоквареността
на собствената си вяра от самото начало. А тези в Константинопол,
възхищавайки се на тяхното [на легатите] благочестие, сметнаха, че такова дело трябва да се
възнагради; и, преставайки да им досаждат с писмото, те обещаха, че по своя грижа
ще изкажат проблема с императорската заповед относно епископския избор.
Когато това привърши, апокрисиарият прослави Бога и се прибра у дома си.”
„Писмо до Таласий”
Папските легати
казват за Римската църква, че:
1)
Предстоятелства
над всички църкви под слънцето;
2)
Е
получила това (1) от каноните, съборите и князете на апостолите – Петър и
Павел;
3)
Нейният
авторитет не подлежи на никакви съборни постановления;
4)
Според
свещения закон всички са ѝ подчинени.
Максим не
пренебрегва нищо от казаното за нея, но изглежда дори го подкрепя като допълва,
че Рим е „твърдата и неизменима скала”. Това му писмо е представено само на
латински език, чиято автентичност може да се оспори.
Когато патриарх
Пир Константинополски прегърнал отново лъжеучението на монотелитизма, след като
по-рано публично се отрекъл от него след разискването с Максим в Африка, светият
отец писал до някой си източен чиновник на име Петър, според което писмо ересиархът
можел два пъти да възвърне общението си с Църквата и да получи помилване:
„Ако Римският
престол не само порицае Пир, но и го осъди като еретик,
пределно ясно е, че всеки, осъждащ онези, които са отхвърлили Пир, осъжда и
Римския престол, сиреч той осъжда Вселенската Църква. Едва ли ще трябва да
добавям, че той се самоотлъчва когато не е в общение с Божията Римска църква. […]
Не е правилно онзи, който, заради своите погрешни становища, е бил осъден и
отхвърлен от Апостолическия престол на града Рим, да му бъде оказвана някаква
почит, докле не бъде приет от тази църква, като се обърне към нея и към нашия
Господ чрез благочестива изповед и православна вяра, чрез които може да получи
святост и да се нарече „светейши”. […] Нека той [Пир] да побърза преди всичко
да угоди на Римския престол, защото, ако последният е удовлетворен, всички ще
се съгласят да бъде [Пир] наричан „благочестив” и „православен”. Защото той само пилее
празни слова като казва, че трябва да убеждава мен или съблазнява люде като мен,
вместо да угоди или настоятелно да увещава блаженейшия папа на най-святата
Католическа църква на Рим, която е Апостолическият престол, който от Самият въплътен
Син и който в съответствие със свещените канони и определения на всички свети събори е получил вселенско и върховно господство, владичество и властта да
връзва и развързва над всичките Божии църкви, разпръснати по целия свят. Защото,
заедно с този престол, Словото, което е над небесните сили, също връзва и развързва на
небесата. Понеже, ако [Пир] мисли, че трябва да угоди на други, а не проси от
преблажения Римски папа, той действа като човек, който, обвинен в убийство или
друго престъпление, не бърза да докаже своята невинност пред съдията, назначен
по закона, но само безполезно и без всяка изгода прави всичко възможно да
показва невинността си на частни люде, които нямат властта да го освободят
от обвинението. Затова, мой блажени Разпореднико, не преставайте да се ръководите
от предписанието, за което е известно, че сте изпълнил добре и по Божията воля,
според която на Пир не му е позволено да говори или опуща по предмет на
догматите. Но разкрийте ясно неговото намерение с последващи допитвания дали
той изпълно ще се съгласи с истината. И ако той е загрижен да стори това,
увещавайте го да отпрати изявление до Римския папа, и така по нареждане на последния въпросът може канонично и благоприятно да бъде уреден за славата Божия и за
прослава на Вашето величие. […]”
Писмо 12, ГП 91.141-146
Няма съмнение,
че за свети Максим Римският престол е държал вселенско върховенство по божествено
право, като съдилище за всички, избрано от „Самият въплътен Бог” и като върховна
юрисдикция на Вселенската църква, който престол притежава първенството и православието не според
човешки замисъл и разбиране, а по Божий промисъл. И ако все още има съмнение,
нека прочетем писмото му, което изпраща от Рим до целия Изток:
„Всеки един
човек във всеки ъгъл на света, който чисто и правилно изповядва Господа,
поглежда пряко към най-святата Римска църква и нейната изповед и вяра като към
слънце с неизчерпаема светлина, очаквайки от Нея бляскавото сияние на светите
догмати на Отците ни според това, което одухотворените и свети Събори
неопетнено и благочестиво постановиха. Затова, че от слизането на въплътеното
Слово между нас, всичките църкви от всички краища на земята са взели
най-великата църква да им бъде само Тя крепител и основа, виждайки, че според
обещанието на Христа, нашият Спасител, портите адови няма да Ѝ надделеят, че Тя
държи ключовете на православното изповедание и правилната вяра в Него, че Тя
разкрива истинското и неопетнено учение на такива благочестиви мъже и че Тя
затваря и заключва всяка еретическа уста, която заговори против Всемогъщия.”
Писмо 11, ГП 91.137-140
Патриарх св.
Софроний Йерусалимски поръчва на св. Стефан Дорски – епископ от йерусалимската
патриаршия, да апелира до Римския престол, който да произведе и осигури осъждане
на монотелистите. Стефан, който пътувал до Рим, гръмко излага това на
Латеранския събор (Рим, 649г.), на който св. Максим взима участие. За нашия свети
отец този събор е свикан и проведен като „вселенски” и изявлението при
откриването му потвърждава неговото значение:
„И поради тази
причина понякога ние се молихме за вода по главите ни, а за очите ни – фонтан
от сълзи, понякога – за крилете на гълъб, според светия Давид, за да можем да отлетим
и да съобщим тези неща на Престола, който владее и председателства над всички
ни, имам предвид Вас [папа св. Мартин], главата и най-върховният, за
изцелението на цялата рана. Защото така е било отредено да се прави от
древността и от самото начало по силата на неговата [на Престола] канонична и
апостолическа власт, защото истински великият Петър, глава на апостолите, повече
от ясно бе смятан за достоен не само да му се поверят отделно от останалите [апостоли] ключовете на небето, за да го отваря достойно за вярващите или да го затваря
справедливо за онези, които отричат Евангелието на благодатта, но защото на
него бе възложено да храни стадото на Вселенската църква; защото „Петре,
каза Той, обичаш ли ме повече от тия? Паси овците ми!”, и отново, защото той
имаше по особен и различен начин вяра в Господа, по-силна от на всички, и неизменна,
за да се обръща и да утвърждава своите другари и духовни братя, когато са
разпръснати като пшеница (Лк 22:31-32), като украсен от въплътения заради нас Бог със
сила и свещенска власт. Бях подтикнат от молбите на почти всички благочестиви
епископи от Изтока в съгласие с почитаемия Софроний […] Без да отлагам, аз се
отправих на това пътуване само заради това едничко намерение; а оттогава аз трижди
прибягвам към Вашите Апостолически нозе, подтикнат и умоляван от Софроний и от
всички, че ще спасите изложената на опасност вяра на християните.”
Деяния на Светия Латерански събор, 649 г.,стр. 143/4
Интересни са
отговорите, които дава св. Максим в обвиненията срещу него на делото, след
което ще се обкиче с венеца на мъченичеството. Запитан от сакелария какво би
казал ако Рим влезе в общение с монотелистите, светията отговаря:
„Тези [легатите], които дойдоха, не ще повлияят по никакъв начин на Римския престол, дори и да се причастяват [с еретиците], защото не носят писмо до патриарха. И аз никога не ще се убедя, че римляните ще се обединят с гърците, освен ако те [гърците] не изповядат, че нашият Господ и Бог по природа желае и изработва нашето спасение според всяко едно [от естествата], от които Той е, и в които Той е, както и които Той е.”
Тук виждаме, че
и на обвинителния процес Максим е убеден, че Рим не би изпаднал в заблуждение.
След като допълнително е притиснат с измамата, че Рим планува да приеме евхаристийно общение с монотелистите, Максим признава:
След като допълнително е притиснат с измамата, че Рим планува да приеме евхаристийно общение с монотелистите, Максим признава:
„Светият Дух, според апостола, осъжда дори и ангели, които благовестят различно от проповядванато.”
Според някои
лутерански апологети Максим проявява прото-протестантска позиция, докато според
източноправославните той не е направил логичния преход от „Рим не е изпаднал в
погрешение” до „Рим не би изпаднал в погрешение”. Но ако се върнем към цитатите
по-горе, за Максим Римската църква е слънце с незалязваща светлина, само тя е
крепител и основа, на която портите адови никога не ще надделеят, според
обещанието на Господа. Казано сравнително директно и буквално, Рим поучава и
предава апостолската вяра и не може да изпадне в заблуда по благодатта на Бога.
Максим разбира, че учителстващото служение на Римската църква е защитено от
ерес по силата на Божието обещание. Следователно той е вярвал в незаблудимостта
на Римския престол. Дори окован и силно изтощен от делото срещу него, Максим,
подобно на всички свети отци и църковни учители, нито обсъжда, нито допуска
небивалицата Рим да изпадне в заблуда, дори когато е подведен, притиснат и
готов да се увенчае с мъченическа смърт.
