Има конфигурация
в Църквата ни с такава огромна значимост, че е недопустимо да не бъде заложена
още в нейния генезис, още от месианския обход на Господ и строежа на
апостолството. Заложби с такова догматично съдържание, че, за да бъдат установени
и възприети от Църквата, не биха чакали векове, защото същата е срещала нуждата
от решение на задачи от естеството на нейните битие и мисия още в заченъка ѝ, а още повече след раждането ѝ на Петдесетница.
Догматично установени правила от Господ и Апостолите Му, може би без изрична и позната
ни днес форма, но изпълнени с онтологична същност. Бихме казали, че, ако
днес Църквата (или някоя от църквите) би искала да се нарича апостолска, то би следвало да възприема
апостолското приемство не само в отчитането и почитането му, но също
така да го приложи в практиса си и да се уподоби на онова изначално устройство
безусловно: просто да действа по начин, по който учениците са действали – най-вече светите архиапостоли Симон Петър и Павел. Господ е имал план за своята
Църква – как тя да бъде, как тя да реализира завета на спасението, план,
заложен от Него Самия за Църквата вътре в нея и извън дори, в сърцата
на своите и пред очите на останалите.
Нямам претенции
за богословска мисъл и писателски умения. Разсъждавайки и пишейки простичко,
не знам откъде се взе у мен дръзновението да размислям свободно върху тази най-сложна материя. Но тя стана за мен основа на път, по който не предполагах, че
бих поел, и мисля – никога не бих бил
способен да завърша сам. Ако на настоящия ми скромен труд се обърне внимание –
радостта ми ще бъде голяма, но не защото съм положил усилие да натрапя нищожния
себе си, понеже не това е целта, пък и аз нали бих изглеждал нелепо, а
дотолкова, че бих получил разяснения на много мои въпроси извън всяко фалшиво смиреномъдрие. Ще
разгледам един критерий, заложен в
плана на Господ за Неговата църква и приложен още в зората ѝ от Неговите
апостоли.
ЧАСТ ПЪРВА
Критерият за предаване и утвърждаване на
вероистините.
Наистина дръзко, но крачката е направена. Иде реч за това
как Църквата да получава и да предава вероистините – учението Божие, догматите.
„Внимавайте и се пазете от кваса фарисейски и садукейски” – казал
Господ на апостолите и предупредил така Своята прохождаща църква. Четем глава 16-та от Матеевото евангелие. Този квас е тогавашното учение
на садукеи и фарисеи, което няма нужда да разглеждаме тук, но е шаблон за всяко учение, за което ще речем направо, че стъпва върху пясъка на небесната
геометрия и, разбира се, без да преподава Божественото Слово. Премъдростта Божия има
Своя Си начин за предаване на Своето Си учение. Фарисеите и садукеите изкушавали
Христа да им покаже чудеса, а Той ги нарекъл лицемерци, понеже полуистината им
изхождала само от законите на разума и философията, които политически интерпретирали както им
е угодно, а знаем, че истината Божия не се приемо-предава по този начин. Но тогава
как?
Принципът за
възникване на всяка наука са въпросите, чрез които тя търси и стига максимално до истината. Първият
въпрос, дал основи на богословието ни, свързан, разбира се, с нашето спасение,
е отправен от Преблажената Богородица Мария към свети архангел Гавриил:
„Как ще бъде това?” (Лк 1:34), което я прави първият християнски богослов.
Задаването на въпроси ни движи към истината. Църквата винаги може да отправя запитвания
към своя Създател и Той, бидейки ѝ верен, ще откликне на всяка нейна нужда и няма да я остави без отговор. И тук
светият евангелист ни среща с изходната точка: „За кого Ме човеците
мислят?” (ст. 13) – въпросирал Господ, тъй като вярата също е разумна,
движена от мисълта. За кого Го мислят с разума си – човешкото
размишление от една страна, но без особено значение какво вярват те за Него, понеже всеки със сърце си може да изповядва
каквото си поиска – от друга. Как Го тълкуват людете, какво знаят те за
Него? Едни го мислели за Йоан Кръстител, други го мислели за някой от пророците
– така Му отговорили апостолите. „А вие за кого Ме мислите?” – сякаш ги
прекъснал и нямало толкова значение какво смятат за Него другите, но Му било повече
важно мнението на приближените Му. Вероятно и преди са се питали помежду си кой всъщност
е Той, но сега са като на изпит по вътрешно оценяване. Тук един от тях отговаря
от името на всички. Прави впечатление, че за мнението на хората от народа
отговарят всички апостоли, а за тяхното мнение отговаря само един, макар и всички да са попитани. Всъщност, в повечето случаи диалозите на Господ със своите ученици преминават със същия
този ученик, като и в този случай само неговия глас чуваме – на Симон, един от синовете Ионини: „Ти си Христа – Синът на Живия Бог” – Му отговорил. За първи път Църквата
– в случая апостолите, зачатъкът на Новозаветното Божие семейство на земята – изрича вероистина,
догмат, учение – квасът, с който се заквасва нашата православна християнска вяра,
а не вярата, с която лицемерци или лъжеучители, смятащи себе си също за ортодоксални, заквасват умовете и сърцата на хората. Не случайно хроникьорът Матей
уточнява, че разговорът се провел в Кесария Филипова, където в далечината се
виждало изградения наскоро от Ирод върху огромно скално образувание храм в чест
на Цезар. Един нов храм издигал в този момент Господ върху една друга скала.
Безспорно камък и държилище на цялото здание е Господ Самия, но Той дава
на един друг да се назовава по същия начин – „и Аз ти казвам: ти си камък” (ст. 18). Същият апостол, Симон, казват апологети, получил ново име. Ала не е
правилно. Защото не е ново име по начина, по който Савел, примерно, преименувал
сам себе си и става Павел. Не е дори име, а е прякор, прозвище. Прякор, защото камък не е име и защото не се самоназоваваш ти самия (прякора винаги ти го пришиват другите), и прозвище,
понеже те охарактеризира с нещо. На нашата улица живее господин, който се казва
Иван. На читателя нищо не му говори това, но ако допълня, че на този господин
му казваме Иван Лодкаря – вече се добива някаква представа. Дали Иван е
майстор на лодки и/или потомък на поместна фамилия майстори – „Лодкарите”, дали
пък по служба превозва пътници до отсрещния бряг с ладията си – все пак прякорът-прозвище,
родствен занаятчийски или службен, говори много повече, отколкото ако да му казвахме „Иван
Георги”, примерно. Думата „лодкар” не е име, както „Георги” е. Също и по
апостолско време „кифа” (както е бил наречен на арамейски Симон, а на
гръцки „петър”, което значи камък) не е било име, но е започнало да следва името на този ученик
след като Иисус му го налага. Един човек, който има прякор/прозвище, го назовават по три
начина: или по името му, или по прякора/прозвището, или и с двете едновременно
– или Иван, или Лодкаря, или Иван Лодкаря. Така и въпросният апостол до края на
Писанието бива наричан по този начин – или Симон, или Петър, или Симон Петър, а
не само Петър като ново име по подобие на св. ап. Павел, който вече престава да
се нарича Савел, нито пък Савел Павел, а само Павел – вече с действително друго
име. На български има дума за малък камък – „квинка” (на арамейски evna - камъче), звучаща смешно. Едва ли Господ би
дал на Симон подигравателен прякор – Симон Квинката, но по-скоро иска да го
открои от останалите, обособявайки го по този начин чрез прозвище, залагайки
му характерна черта, служение, статут – Симон Камъка (kèphas – на арам. „голям камък”, kepháli – на гр. „глава”).
Прозвището е
залог за статут.
Апостолите са
имали помежду си един, който е назован и назоваван „Камък” – равен им в
апостолата, но различаващ се, не само защото никой друг не се наричал така, но
заради връченото му служение с ангажименти без той, да подчертаем, без той да
има каквито и да е заслуги за този натоварен със задължения пост. И ако
апостолите са имали помежду си един, когото са наричали „камък”, днес ние,
техните приемници и потомци, Апостолската църква, да нямаме ли такъв, когото
също да назоваваме „камък” и съответно да наследява същите отговорности? Или
пък неправилно бихме постъпили ако ние днес също наричаме така един между нас и
очакваме от него да изпълни задълженията си? Не сме ли в сегашния век църквата
на апостолите – техни приемници и потомци? Апостолът Симон, първозваният петър-камък, се представи пред Господа
мъченически преди две хилядолетия, но статутът „камък” (символ на фундамента,
здравината, стабилността, издръжливостта, трайността във времето) и той ли да
умира с него, служението му да не остава ли след него? Когато Иван Лодкарят се
спомине, след него веслата на ладията ще поеме някой Искрен, примерно, на когото също ще
казваме Лодкаря. Щом изповядваме и се наричаме Апостолска църква,
следователно трябва да сме като Църквата на апостолите, да сме по апостолски
вид, същност и структура – с един, когото да наричаме така по примера и
заръката на Господа. Щом Господ е преценил, че апостолската колегия тогава се е
нуждаела от някой неин член с такова прозвище, олицетворяващо постоянство, защо епископската колегия днес да не се
нуждае от същото – нали иде реч за едната и същата Негова Църква?
Но в какво се
изразява този статут, тази камъчност?
„Ти си Христос –
Синът на Живия Бог” – отвърнал Му Симон от името на апостолското дружество с
първата установена от Апостолската църква вероистина. Обаче, „Симоне, не плът и
кръв ти откри това, а Моят Отец, Който е на небесата” (ст. 17) – рибарят нямал властта да бъде първоизточник на Истината. От тези думи на Иисуса се разбира, че
всяка вероистина ще се предава в полза на Църквата не от лични човешки
размишления, а свише, по благодат. Но по какъв начин? Да разбираме ли, че вероистините
ще се подават към поднебесието така: към един само и че изричани от този един,
а не от всички, ще получават утвърждение в Църквата? За да можем да отговорим
на този въпрос, се налага да проверим в апостолските деяния дали
това сега е еднократен акт или е прецедент, послужил за бъдещ пример на тенденция и отново
свише вероистина се е предала и утвърдила в Църквата чрез устата на само един
или пък на същия този един.
На Петдесетница
мисията на апостолите е била съвсем възможна. Тя е била да се благовести Спасението Господне
на всяко ухо у народа на Израил до второто Му пришествие. Да обходят Юдея,
Галилея и останалите области, да посетят близки и далечни градове в Римската
империя със заселени еврейски общности, за дванадесет апостоли и още седемдесет
ученика задачата наистина е била изпълнима, имайки се предвид, че Христовата
църква се множала бързо и името Иисус-Христово ставало все по-известно. На деня
Петдесетница спасението било запазена марка само на евреите. Апостолите са
вярвали, че ще успеят да осъществят своята служба в рамките на единия техен
човешки живот и Този, Когото гледали как се възнася на небето, отново ще Го
видят с очите си да слиза на земята, но този път в огромна слава (Деяния 1:11). Кой
ще се спаси? – е сотериологичен въпрос от догматично естество. Само синовете
и дъщерите Израилеви! – е тогавашният отговор на апостолите (Деяния 2:38-39).
Благовестието е било само за обрязаните. Необрязаните, т.е. езичниците, не
стоят на трапезата на избраниците; първите биват наричани псета, на които им е
позволено само да се хранят с падналите трохи от трапезата на вторите –
господарите, защото „Аз съм пратен само при загубените овци от дома Израилев” –
казал Господ на хананейката (Мт 15:21-28). Сиреч, необрязаните можели да слушат
Евангелието, никой не затварял ушите им, но било недопустимо да се кръщават, да
бъдат опрощавани и да приемат дара на Светия Дух. Езичниците са презрени, те са
мръсни псета, с които не се сядало на трапеза. За кого е спасението? – е било червена
догматична линия за апостолите със задача да благовестят само на евреите.
До тогава.
Но Христовата църковна
вероистина за обекта на спасението става друга. Вече знаем, че избраниците не са само от
дома Израилев, от дома на обрязаните, а могат да бъдат и всички останали от
всички племена по цялата земя. Обхватът на апостолската служба се разширил,
мисията им се усложнила вече, учението е променено и не е вече старото.
Впрочем е автентичното, но не според еврейската традиция и закони. Заръката "Идете, научете всички народи, като ги кръщавате в името на Отца и Сина и Светаго Духа" (Мт 29:19) добива вече ясна представа за Господния завет в последствие. Не винаги в момента на Господните слова апостолите са разбирали значението им, но след години, когато евангелистите са предавали Словото, са правили коментари с уточнения, че вече словата са разбирани в същинския им контекст (виж Йоан 7:37-39). Нововъведението
налага, че спасението вече е за всички, които са под благодатта, защото законът
бе изпълнен. Домът Израилев не е вече този дом, който дотогава е бил. Но как се
случва установяването на тази нова вероистина?
Как се приемо-предало и установило догматически това нововъведение?
Имало в Кесария
един стотник от Италийския полк, казвал се Корнилий. Езичник, необрязан, но
благочестив и богобоязлив – четем цяла 10-та глава от Апостолските деяния. Във
видение изпратен му от Бога Ангел му заръчал да прати слугите си в Иопия и да доведат
при него някой си, който ще му разкаже история, и така той, езичникът, да
получи спасение. Този някой бил апостолът Симон. Специално упоменава ангелът, че той е наречен
Камък – сиреч, не е само някой си Симон, а някакъв камък. Но нека не се
тълкува, че това уточнение ангелът прави, за да го открият слугите по-лесно, защото той изрично съобщава у чий дом точно е отседнал този Симон. Същият бил
заспал на къщния покрив на домакина и на своя страна получил трижди в съня си видение,
в което Бог символно му казва и показва, че всички хора и народи на света
подлежат на Неговото спасение, а не само израилтяните; че няма мръсни псета и
свини, влечуги и зверове, а всички са чисти, щом Той Самият – Господ – е очистил;
че всеки може да седне на трапезата Му, на която не сяда нищо нечисто. И тъй
слугите намерили Симон, наречен Камък, разказали му за видението на господаря
им Корнилий и за заръката да го отведат при него, а апостолът от своя страна свързал двете видения. Грабнал се Камъка и отишъл в
Кесария, срещнал се с езичника и приближените му подобни, разказал им историята
на спасението, сърцата им се отворили, Духът Светий слязъл върху им и от
неговите ръце се кръстили. С две думи Корнилий станал християнин – първият езичник християнин. Вече Спасението било отключено и за необрязаните, вече необрязаният
става равен на обрязания: очистен е, осиновен син чрез Сина и наследник на Бога.
Може не като псе да се храни с падналите трохи от трапезата, а с не по-малко достойнство да седне гордо на гощавката редом до синовете и дъщерите израилеви. Станал равен тям. Необрязаният може да получи
свещенически сан вече, може да стане архиерей на Йерусалим и началник на
обрязани дори. Цялата хилядолетна еврейска традиция се сгромолясала и разбила на парчета. Случила се абсолютна промяна в курса. В следващата 11-та глава Симон отива
да сподели радостта си с апостолите в Йерусалим за случилото се – че спасението слязло и
над езичниците. Обаче слухът за този невъобразим, отвратителен, предателски и богохулен акт,
извършен от него в Иопия с Корнилий и останалите езичници, стигнал преди него
и събратята му го хванали, както се казва, от вратата за краката: той ходил при
необрязани и ял с тях, и те яли с него?! Станал е, сиреч, предател на Закона,
на еврейството, на мисията, изобщо на всичко. Какво безчестие и безобразие! Какъв ли гняв са изпитвали, какви
ли почуда и ступор? – очаквали го с нетърпение да се яви пред тях като пред съд и
да му държат сметка за стореното, да му се опрат за непристойната постъпка. Но
той, който несъмнено е очаквал такава реакция от тях, без притеснение побързал да се оправдае като им разказал за видението на Корнилий, за своето видение на покрива и платнището с
всички животни, за заповедта „Стани, заколи и яж!”, за това как Бог дал на
необрязаните равен дар като на обрязаните, изобщо преразказал всичко случило се
в предишната глава. Те, като се успокоили и се зарадвали, че Бог дал и на
езичниците покаяние за живот, спрели да го обвиняват за стореното и така в Църквата влязла и се разпространила новата вероистина. (Тук
една скоба отварям: чак след Петдесетница Господ си „позволява” да промени
еврейската традиция за общението и спасението. Ако още бродещ по земята бе рекъл
„идвам за обрязани и необрязани”, би силно скандализирал цялата еврейска
общност още в самото начало и едва ли св. ап. Андрей Първозвани ще съобщи на брат си, че били намерили Месия (Йн 1:41).)
С вероистината в Иопия се осъществява вече синергията, която Господ начена с вероистината в Кесария
Филипова, за която говорихме по-рано: Кой Съм Аз и кои сте вие? Кой е Спасителят и кои са спасяваните.
Виждаме как
Господ предал следващата вероистина: по същия начин, по който и предния първи
път – свише и чрез един. Свише, но и чрез същия този един, а не чрез
някой друг един – Йоан, Яков, Андрей или Павел – а същият апостол, у когото предумишлено
е заложил по-рано прозвище. Това е Неговия начин, това са Неговите правила на
играта, така Той иска да Му се случват нещата и ние сме задължени да се съобразим с тях; не можем да Му противодействаме
и да променяме заложеното от Него, щом се осмеляваме да се наричаме днес Църква
Христова и Апостолска. Ако днес някой следва други правила, от коя църква е?
Това е
установеният от Господ приемо-предавателнен протокол на вероистините. Правилата
на Господ са Божественото учение да се предава свише, утвърждавайки се от
устата на един, когото единствен е нарекъл „Камък”, а този от своя страна да го
предава на цялата Църква, говорейки от нейно име и действайки по Неговата воля. Това е Господнята аксиома и Той не избра светия събор
на Апостолите (Деяния 15) да разрешава догматичния проблем за спасението на
езичниците и дара на Светия Дух, но предпочете друг подход,
давайки статут с правомощия на един, който няма никакви заслуги за това Божията
благодат да се проявява в такива специални случаи чрез него. Защо Господ изпрати Ангел на
един езичник и му даде видение и прати друго видение на този един апостол
Камък, посещавайки го лично, за да предаде нововъведението, а не направи това
на/чрез Апостолския събор? Той извърши всичко това, но не посети апостолите
в Йерусалим, нито им изпрати Ангел (дръзновея да говоря съвсем свободно), да ги
поздрави и да им каже: „Мир вам. Радвам се да ви видя всички, заедно събрани, и
Павел между вас, и Варнава. Ех, каква радост пред очите Ми сте така единни! Виждате ли платнището: станете,
заколете и яжте!” Не. Той не направи това. Защо? Защото правилата Му са други.
Цяла една глава и още половин от следващата (Деяния 10 и 11) се говори за тази
нова вероистина и нейното усвояване от Църквата, докато на предмета в глава 15
не обръщаме толкова внимание, колкото на забележителната синодалност: самото
събрание на всите апостоли заедно превъзхожда по значимост причината, поради която се събрали. А причината каква е: да се спазва ли обреда Моисеев при покръстените
езичници, да се обрязват ли необрязаните? Но това за Църквата е предмет от канонично
естество, не от догматично. Древната Апостолска църква ни свидетелства, че събранието
може да взима решения за каноните, а за решенията на догматите онтологически правилата
са други, и тези правила не ги определят апостолите и/или съборите им, но Сам
Господ е определил преди още да се събират вселенскому за каквото и да било. А правилата на
Господ не са ли като повече от догмати, предогмати - правила, обуславящи
догматите? Павел, апостолът на езичниците, не стана такъв след Съборната каноника,
а след Петровата догматика. Апостоли и ученици, патриарси и епископи, църковни
отци, учители, изповедници и светии, водени от Светия Дух, могат да говорят и обсъждат всичко
по въпросите за вероистините, сега и през вековете, поотделно и ведно, но те,
вероистините, трябва да бъдат утвърдени за Църквата не както каноните от събор, а от един нарочен
и наречен за тази цел Камък. И това статутно прозвище
не е име, и онзи, който носи това прозвище, не може да го носи като име. Вероистините не се утвърждават от многочислен пясък,
но Господ е решил да се предават към една само скала, назована от Него Самия
така, и Църквата от своя страна да черпи от нея. Чрез един,
а не чрез двама, трима или дузина – това е Господният аршин. За каноните да, но за вероистините критерият не е
„защото угодно бе на Светия Дух и нам”, понеже и всички разбойнически и неканонични
събори завършват с тези думи: Сердикийският завърши с тези думи, но Филипополският – също. Изричането на тази формула
не може да бъде гарант и твърдина, понеже преди нея може да се подреди всяка угодна небесна
геометрия, която да заговори против Словото. За догматите, но даже и за каноните виждаме, че на Господ Му е трябвало камък тук
на земята, който, след дълго и съвместно разискване, да стане и твърдо да изрече:
„мъже братя!” (Деяния 15:7).
Ако нашата
църква няма апостолическия статут на този, когото Господ нарече Камък, тогава каква
ли Апостолска църква сме днес?
Веслата на
лодката са за лодката и остават за нея, но борави с тях само лодкарят – настоящия, а след него – приемника му. Богочовекът даде ключовете за Църквата не на Симон, който при смъртта си да ги отнесе със себе си на Небесата, а ги
даде на Петър чрез Симон, че да останат тук на земята. Петърът не умира, камъкът е нежива природа, която не умира. Петър не е на небесата, а е тук на земята сред нас и тук ще остане до последните дни (Исая 22:20-25). Господ трябваше първо да „произведе камък” на земята и тогава да предаде ключовете, които свише да служат на Поднебесието, та с тях да се заключват
устата на онези, които подобно на фарисеите и садукеите ще изричат лъжливо учение срещу Божественото Слово, и да се отключват устата на Църквата, която твърдо да предава
Божествените вероистини. Като прелом Иисус първом произведе камък и чак тогава
начена да разкрива на учениците си много истини, в които днес да вярваме (виж Мт
16:21).
ЧАСТ ВТОРА
Бих
искал един допълнителен критерий накратко да засегна, който също начева от
апостолско време, но не е отделен, а е в общение с предишния. Но, за да
премина към него, ще обърна внимание на другия архиапостолски стълб на
благовестието – свети Павел. Когато се възкачил Симон Камък в Йерусалим да
съобщи за случилото се с покръстването на езичника Корнилий, братята му още от
вратата гневно го смъмрили. Павел по подобен начин се „опрял” на Петър. Четем
стихове 11-14 на глава 2-ра от посланието на светия апостол Павел до
галатяните. Разказва им, че уловил в лицемерие Симон (или Кифа – както често го назовавал).
Според Павловите думи Петър с обрязаните се държал по един начин, а с
необрязаните – по друг, от едните изисквал едно, а от другите – друго. Павел му
размахал пръст: защо така постъпва, откъде накъде, това не е евангелско,
лицемерно е! Поставил го на мястото му. Но да знаехме какво му отвърнал Петър –
би било повече от любопитно. За съжаление Павел не споменава в своето писмо за
ответна реакция на другия. Бихме тълкували, че
Петър е признал грешката си и Павел премерено не е продължил да
злепоставя брата си, та затова спестява пред галатяните допълнителното му
унижение. Обаче, да е стоял виноват с наведена глава, кимайки в съгласие, с брадичка в гърдите и поглед в земята,
припреният всезнайко, меродията на всяка гозба, своенравният и пламенен син
Ионин, дето сянката му лекувала и устата му убивали, да е мълчал и да не е
обелил дума от срам и честолюбие? Едва ли, познаваме го. И защо Павел не споменава, че Кифа се е разкаял? Не би ли дал така чудесен пример за братолюбие и единомислие? Според мен има нещо съществено покрито в тази ситуация.
Нека разгледаме следния пример. Един епископ уловил митрополита си в някакво
нарушение. Разбира се, той самонадеяно първоначално ще сподели това с другарите
си: „Аа, – ще им рече епископът – не се прави така. Митрополитът ни не постъпва
правилно. Като го видя някога на четири очи, ще му го рекна: тъй и тъй, Ваше
високопреосвещенство, не постъпвате правилно!” „Да, защо да не му се опреш!” –
ще го насърчат другарите му. Дошъл моментът, срещна ли се; видели се на четири
очи, поговорили благо. Върнал се при своите си, а те го заразпитват: „Епископе,
срещна ли се с митрополита?” Отговаря им: „Срещнах се.” Питат го: „Опря ли
му се?” Отговаря им: „Опрях му се, разбира се.” Пак го питат: „Ама ти верно ли
го смъмри?” Отговаря им: „Ами много ясно, тази работа, дето я
върши той, не е добре. Как няма да му го рекна, не се прави така. Поставих го
на мястото му.” И те няма как да не разпитат за най-интересното от разговора
им: „А той, той какво ти отвърна?” И тук епископът обръща глава
и замълчава. Не ще ли настояват: „Кажи де, началството отговори ли ти нещо,
какво ти каза?” А епископът пак не им отговаря или наум си заломотява: „Е,
сега, каквото каза – каза. Наша си работа.” Не се ли досещаме при това мълчание
на епископа, че в оправдание на действията си митрополитът му е отвърнал с нещо
разумно, мъдро или правдоподобно, върху което първият не е размишлявал преди и не
е никак очаквал, но е разумял, че митрополитът може би да е прав в действията си? На всички въпроси отговаря право, а на последния замълчава. Ако
самоувереният епископ сподели това с другарите си, не ще ли накърни собственото
си его и затова ще предпочете да замълчи? Симон Петър не е ли отвърнал на Павловите
упреци с подобна прозорливост евангелска? А може би е реагирал именно с онези известни ни слова,
които по-късно самият Павел заучено ще използва и изрече в посланието си до
коринтяните – станах всичко за всички, за да ги придобия и спася (I Кор 9:19-23). Аз, разбира се, не бих желал да
конфронтирам двамата архистълбове на Църквата ни, двата бляскави лъча
на благовестието, при все че Павел ми е лично най-любим от всички, но пък и никой
не е безупречен, включително и Симон, обаче първият сам е влизал в стълкновение с последния, отговаряйки
на името си с вътрешно чувство за маловажност спрямо Петър и единайсетте, и е
показвал ревността като на по-малък къмто по-голям (I Кор
9:1,5,6 ; II Кор 11:5). Защото, когато апостолите и братята в
Йерусалим смъмрили Петър, той тогава им отвърнал и, разказвайки за случката с платнището и животните, се оправдал пред укорителите си; но за това знаем от
обективното свидетелство на хроникьора Лука Евангелист, който пише 11-та глава на
Апостолските деяния, докато в Посланието до галатяни, където Павел му се опрял,
хроникьор е самият Павел, който субективно не ни свидетелствува за ответна реакция на
Петър. Това е като да сме съдебни заседатели, изслушващи само страната на ищеца. Не,
определено Петър не му е мълчал, и, да, има нещо, което Павел е скрил за галатяните
и нас. Но, както и да е, нека продължим и завършим.
Критерият за
принадлежност към (йерархията на) Църквата.
Има ли мерило,
по което, примерно, един разумен галатянин, древен или днешен, ще прозре и ще
разпознае измежду църквите Църквата, за да направи своя свободен избор да слуша
само Нея и тъй да се причисли към Нея? Апостолът ще му каже, че и Ангел да
слезе от небето, не трябва да слуша него, а онова, що му е предадено от
апостолите – връщаме се и четем първа глава на посланието на апостол Павел до галатяните. Но
онова, което апостолите са предали, не се ли съобщава у всяка от църквите,
какво радикално различие има у благовестието – нима апостолите не са
имали различни стилове и слова на приказѝя, но водещи към една и съща начална и крайна
точка – Христа въплътен и възкръснал? Казва им апостолът: „Чудя се, че тъй скоро
преминавате от Оногова, Който ви е призвал чрез благодатта Христова, към друго
благовестие; не че има друго благовестие, но има някои, които ви смущават и
искат да изопачат благовестието Христово” – стихове 6-7. И ето, все пак някои
изопачават благовестието, а покрай него и вероистините, човешкият фактор не може да се избегне.
Галатяните били
резервирани към Павел. Наложило му се да влиза в обяснителен режим като ги уверява, че неговото благовестие е
това на Апостолската църква. Това няма как да не го е подразнило малко или
много: „У човеци ли сега търся благоволение, или у Бога? Или на човеци искам
да угаждам?” (ст. 10). Обаче, „Слушали сте за някогашното мое поведение в иудейството,
че аз прекомерно гонех Божията църква и я разорявах” (ст. 13), и още: „А като
пристигна в Йерусалим, Савел залягаше да се присъедини към учениците; ала
всички се бояха от него, понеже не вярваха, че той е ученик.” (Деяния 9:26) –
това е причината, поради която галатяните не са го смятали за апостол
от Апостолите. И с право. Ако при мен дойде благовестител, и да знам, че е
преследвал и изтребвал християни, аз също ще съм резервиран към него и ще имам основателни
съмнения, че принадлежи към Църквата, нежели пък да е неин йерарх. Иначе всеки може да говори сладко-сладко
за вярата си, да раздава умнокрасиви наставления и да свидетелства с думи Евангелието,
но делата му да говорят съвсем друго. И ангел да слезе от небето да ми твърди,
че този проповедник, пък бил той и Савел от Тарс, е апостолски, аз няма да му повярвам,
защото имам оправдателни основания за опасенията ми. Но преди всичко бих
поискал да знам с кой каноничен епископ е в общение, бих потърсил потвърждение от
началника му и обосновка за поведението му, отколкото да послушам някакъв
ангел. Волята на Господ е Църквата му да се ръководи от човеци – хора мъже,
вместо от небесни творения, иначе би изпратил и поставил ангели да пасат и
пазят стадото Му на земята. Павел казва, че откровението му е от Самия Христос, но това
не е достатъчно да убеди галатяните, понеже всеки един може да каже „видях
Господ тук” и всеки друг – „чух Го там”. Всеки може да разправя, че получава
откровения от Христа, Духа, Ангелите, от Самия Бог ако ще, но какво от това?:
щом няма дял с Църквата на апостолите – Божието царство на земята – мен и
галатянина не ни увещава в нищо.
Павел се е
нуждаел от печат за принадлежност към Апостолската църква/колегия.
След като
получил откровението си от Господа, продължава разказа си той, не се посъветвал
с никого от апостолите, но се отправил на своя глава към Арабия. Чак след три
години отишъл в светия град, та се видял с Камъка и му гостувал за две седмици.
И тук неговите свидетелство и защита за тази принадлежност приключват. „А за
това, що ви пиша, ето, пред Бога казвам, че не лъжа.” – уверява той веднага след последното (ст.
20). Видял се само с апостол Иаков, братът Господен, но това е по протокол, понеже Иаков е назначен за епископ на Йерусалим, Павел се намира на
неговата канонична територия и няма как да не му се представи. И все пак не е отседнал
при него, а при Кифа. Другиго от братята не срещнал, казва. И нямало нужда,
защото е бил с тях в Дамаск, ала те не са му потребния критерий за апостолата и не ги споменава тук,
но е трябвало да заяви, че се е срещнал с другиго, и вече галатяните да приемат, че откровението му е наистина Христово,
защото това доказва, че е апостол от Апостолите и принадлежи към
онези, за когото от мироносиците знаем как Ангел им заръчал, откроявайки един
от останалите: „Идете и обадете на учениците Му и на Петра!” (Мк 16:6). Макар и
с тригодишно закъснение, отишъл е и се е представил; преседял е известно време, поговорили са надълго и нашироко. Чак след престоя му в Йерусалим
при Камъка е заблаговестил Христа по евангелски. Павел е в канонично общение с
Църквата и тези думи, че е бил с Кифа, доказа пред галатяните йерархичната си принадлежност към нея. Той е имал Камъка.
Апостолите са имали Камъка. Господ им го е дал, за да им бъде в полза, когато са в нужда при ситуации като тази. По време на тези три прекарани в Арабия години в съзерцание
и молитва, в разкаяние и метаноя, размишлявайки върху новата си вяра и не дишащ вече заплахи и
убийства, неговите думи не биха имали тежест пред
галатяните и не би могъл да ги увещае в нищо, тъй като, макар и вече срещал се
и живял с братята в Дамаск (Деяния 9), той все още не е бил преседял у когото трябва. Петнадесет дни е слушал от Петровите уста за житието
на Господа, преломявали хляба и се радвали на успехите и намножаването на Църквата. Когато е писал посланието си до галатяните, апостолът на езичниците
е бил вече в общение с Камъка, от когото е получил мандата да благовести на необрязаните,
защото вече се е посъветвал с „плът и кръв”: избран е от Господа, както казва
той, да, така е, срещал се и живял е с други ученици Христови, станал е въцърковен, член на Църквата – и това е
така, обаче, все още не е бил апостол,
и да благовестява не е бил изпратен от Църквата, сиреч – от когото трябва.
Галатяните вече знаят, че Павел е упълномощен апостол Христов и че благовестието му не е изопачено, а правилно, че учението му е
апостолско и православно. Защото с другиго не било важно да се вижда и среща, а само с носещия прозвището „камък”, и това стигало.
Веднага след
установяване на Евхаристийната тайна апостолите започнали да се препират в
Горницата кой е по-голям. Господ им разяснил, че трябва на свой ред да бъдат първо
слуги, пък тогава да си мерят първенствата (Лк 22:23-34). Но сетне, сякаш взел
настрани Симон и му заръчал: [с изкушенията на горделивостта и завистта] дяволът
иска да ви сее като пшеница, обаче Аз се молих за теб вярата ти да не отслабва
и ти да утвърждаваш братята си. Кога апостолите не са били твърди във вярата,
та се наложило Симон да ги укрепва в нея? Не срещаме подобен важен момент в деянията им. Тогава напразна ли е била тази молитва Господня, и
заръката също? Едва ли. Господ е предузнал, че Неговата църква във времето на вековете ще се нуждае от
утвърждаване на колегията и е предвидил това утвърждаване да не се случва по нечия човешка заслуга, а винаги да се изпълнява свише – по молитвата Му пред Отца, но посредством един човек – камъка. Укрепването на Апостолската Църква при критерия за вероистините и при критерия за единството е поверено Божествено свише по снизхождаща благодат на един Камък
дълготраещ. Утвърждаването чрез тези критерии са задължение на заемащия бремето на тази институция и той не може да се отметне от това задължение. Не на Симон,
когото Господ ще изгони като сатана (Мт 16:23), или пък който три пъти ще се отрече
от Него (Лк 22:34), или пък ще се върне на ежедневния си риболов (Йн 21:3), и не на Симон Господ
възложи да пасе и агънцата, и овците, когото ще опашат един ден и ще поведат където не иска. А на Петър: на Петър чрез Симон и на същия
Петър след този Симон – върху чиито плещи ще възложи толкова много, та се налага да
го открои с необичайно прозвище, а останалите да нарече
„тия” (Йн 21:15-17).
За него нашият отец св.
Йоан Златоуст ще каже „Понеже Господ назначи Петър не
за учител на Йерусалим, а за учител на целия свят” (PG 59:478), а в заточение, търсейки правдата и силата на общението, ще напише „Съдилище, на което да се подчиним всички” (PG 52:529).
Ако днес нямаме
Камъка, който Господ завеща на Апостолската Църква, ние
от същата църква ли сме? Защото едно нещо е почитта и молитвата към апостол Симон, но съвсем друго е полагането и съхранението на институцията Петър.
